[3]
отпред назад и отзад напред винаги е Хана.
[4]
— Палиндром — уточних аз, когато тя ми го каза за първи път. Тя ме погледна
недоумяващо и тогава разбрах, че никога няма да я обикна. Каква безполезна загуба на
палиндром беше тя, тази Хана.
Но още отсега мога да кажа, че Обърн не прилича на Хана. Виждам дълбочината в очите
й. Виждам как моето изкуство й въздейства по начина, по който тя се съсредоточава върху
картините, игнорирайки всичко останало около нея. Надявам се, че тя изобщо не прилича на
Хана. Тя дори изглежда много по-добре в дрехите на Хана, отколкото самата Хана.
Хана Палиндрома.
Отивам в банята, поглеждам дрехите й и искам да й ги отнеса долу. Ще ми се да й кажа,
че няма значение; че искам довечера да облече своите дрехи, а не тези на Хана. Искам тя да
бъде самата себе си, да се чувства удобно, но моите клиенти са богати, елитът на обществото,
и очакват черни поли и бели блузи. Не сини дънки и това розово (дали е розово, или
червено?) горнище, което ми навява спомени за госпожа Денис, моята учителка по рисуване
в гимназията.
Госпожа Денис обичаше изкуството. Госпожа Денис обичаше и художниците. И един
ден, след като видя колко невероятно съм талантлив с четката, или поне тя така смяташе,
госпожа Денис обикна и мен. В онзи ден ризата й беше с розов или червен цвят, или може би
и двата. Ето какво си спомням, докато гледам ризата на Обърн, защото госпожа Денис…
Всъщност коя е госпожа Денис?
Името й не беше палиндром, но написано отзад напред много й подхождаше, защото се
[5]
превръщаше в „съгрешили“ и точно това бяхме сторили ние двамата.
Съгрешавахме цял час. И тя повече, отколкото аз.
И не мислете, че това признание не се превърна в картина. Беше първата, която
продадох. Нарекох я Тя съгреши с мен. Алелуя.
Но уви, сега не искам да мисля за гимназията или за госпожа Денис, или за Хана
Палиндрома, защото те са минало, а това е настояще и Обърн е… някак си и едното, и
другото. Тя би била потресена, ако знаеше каква голяма част от нейното минало бе повлияло
на моето настояще, затова няма да споделя истината с нея. Някои тайни никога няма да се
превърнат в признания. И аз го знам по-добре от всеки друг.
Не съм сигурен как да приема факта, че тя просто се появи на прага ми — тиха и с
широко отворени очи — защото вече не зная в какво да вярвам. Преди половин час вярвах в
съвпаденията и случайностите. А сега? Мисълта, че появата й тук е просто съвпадение, е
направо абсурдна.
Когато слизам долу, тя стои, застинала неподвижно, и разглежда картината, която
нарекох Ти не съществуваш, Господи. А ако те има, би трябвало да се засрамиш.
Разбира се, не аз й дадох това име. Аз никога сам не наричам картините си. Всички те
получават заглавията си, благодарение на анонимните признания, които са ги вдъхновили. Не
знам защо, но това признание ме вдъхнови да нарисувам майка си. Не такава, каквато я
помня, а как си представях, че е изглеждала на моята възраст. И признанието не ми напомни
за нея, заради религиозните й възгледи. Думите просто събудиха у мен спомена как се
чувствах в последвалите месеци след смъртта й.
Не съм сигурен дали Обърн вярва в Бог, но нещо в тази картина я бе трогнало. Една
сълза се търкаляше по бузата й и бавно се спускаше към брадичката.
Тя ме чува или може би ме вижда да стоя до нея, защото изтрива страната си с опакото
на ръката и поема дълбоко дъх. Изглежда смутена, че картината й е подействала така. Или
може би просто я е срам, задето съм усетил силната й връзка с творбата ми.
Вместо да я попитам какво мисли за изкуството ми или защо плаче, аз просто се взирам
в платното заедно с нея. Пазех тази картина в продължение на една година и едва вчера
реших да я включа в днешната изложба. Обикновено не задържам произведенията си толкова
дълго, но по непонятни на мен причини, ми беше по-трудно да се разделя с тази творба,
отколкото с другите.
Може би се боя, че щом веднъж ме напуснат, картините ще бъдат неправилно разбрани.
Или недооценени.
— Беше наистина много бърз душ — изрича тя.
Опитва се да смени темата, макар че ние нищо не сме обсъждали на глас. И двамата
знаем, че въпреки мълчанието ни, през последните няколко минути предметът на нашето