— Не мога да кажа, че ми е хрумвало.
Обърн прокарва пръсти по плота, калкулатора, информационните карти, моите визитни
картички. Взема една и я обръща.
— Трябва да напечаташ признанията на гърба.
Веднага щом думите излизат от устата й, тя стиска устни в тънка линия. Смята, че съм
се обидил от предложението й, но аз не съм.
— И какво ще спечеля, ако покупките са анонимни?
— Ами — подхваща внимателно тя, — ако аз бях от хората, написали една от тези —
вдига картичката в ръката си — щеше да ме е срам да купя картината. Щях да се страхувам,
че ти ще знаеш, че аз съм написала признанието.
— Мисля, че тези, които пишат признанията, много рядко идват на изложбата.
Най-накрая тя ми подава картичката с признанието, после скръства ръце върху щанда.
— Дори и да не съм написала признанието, ще съм прекалено притеснена да купя
картината от страх, че ти може да предположиш, че аз съм авторът му.
В думите й има смисъл.
— Смятам, че признанието добавя елемент на реалистичност към картините ти, което
отсъства в другите видове изкуства. Ако някой човек влезе в галерията и види картина, с
която се чувства свързан, може да я купи. Но ако човек влезе в галерията ти и види картина
или признание, свързани с него, може да не желае тази връзка да бъде разкрита. Но тя
съществува. И те се срамуват, задето са вдъхновили картина за майка, признаваща, че може
да не обича собственото си дете. И когато подават картичката с признанието на този, който
регистрира покупката им, все едно му казват: „Аз съм свързан с това ужасно признание за
вина“.
Изпълвам се с благоговение към нея, но се старая да не я зяпам с такова очевидно
възхищение. Изправям се, но не мога да се отърся от внезапното желание да проникна в
главата й. Да прочета мислите й.
— Умееш да спориш.
Обърн ми се усмихва.
— А кой спори?
Не и ние. Определено не и ние.
— Тогава нека го направим — решавам аз. — Ще сложим номер под всяка картина и
хората ще ти носят тези номера, вместо картичката с признанието. Това ще им създаде
чувство на анонимност.
Докато заобикалям щанда и пристъпвам към нея, забелязвам и най-незначителната
подробност от реакцията й. Тя сякаш става малко по-висока и леко поема дъх. Протягам ръка
към нея, вземам картичката, а сетне се пресягам през нея за ножицата. Докато правя всички
тези неща, не я гледам, но чувствам погледа й и желанието й да срещне моя.
Оглеждам залата и започвам да броя картините, но тя ме прекъсва с думите:
— Двайсет и две. — Изглежда почти засрамена, че знае броя на картините, защото се
извръща настрани и прочиства гърлото си. — Преброих ги преди малко… докато беше под
душа. — Взима ножицата от ръцете ми и започва да реже хартията. — Имаш ли черен
маркер?
Вадя един и го оставям на щанда.
— Защо смяташ, че трябва да напечатам признанията върху визитните си картички?
— Признанията грабват вниманието — отвръща Обърн, докато продължава старателно
да изрязва квадратчета. — Те отличават твоето ателие от всички останали. Ако върху
визитните ти картички има признания, това ще събуди интерес.
Тя отново е права. Не мога да повярвам, че досега не ми е хрумвало. Сигурно страшно я
бива в бизнеса.
— С какво изкарваш прехраната си, Обърн?
— Подстригвам коси в един фризьорски салон на няколко пресечки оттук. — В отговора
й липсва гордост. Става ми тъжно заради нея.
— Би трябвало да ръководиш някакъв бизнес.
Тя не отговоря и аз се боя, че може би съм обидил професията й.
— Не че подстригването на коса е нещо, с което не би трябвало да се гордееш — бързо
додавам. — Просто мисля, че имаш нюх за бизнес. — Вземам черния маркер и започвам да
пиша номера върху квадратчетата, от едно до двайсет и две, защото това е броят на
картините, които тя каза, че са окачени по стените, и аз й се доверявам достатъчно, за да не
ги броя.
— Колко често организираш изложби? — Обърн изцяло пренебрегва моята обида/
комплимент относно професията й.
— В първия четвъртък на всеки месец.
Обърн ме гледа озадачено.
— Само веднъж месечно?
Кимам.
— Казах ти, че това всъщност не е истинска галерия. Не излагам творбите на други
художници, затова рядко отварям. Започнах да се занимавам с това едва преди няколко
години и работата потръгна, особено след като миналата година се озовах на първата
страница на „Далас Морнинг Нюз“. Явно съм достатъчно добър, за да мога да се издържам