само с една изложба на месец.
— Браво на теб! — възкликва тя, искрено впечатлена. Никога досега не съм опитвал да
направя впечатление, но тя ме кара малко да се гордея със себе си.
— Винаги ли имаш достатъчно количество картини?
Харесва ми, че тя е толкова заинтригувана.
— Не. Веднъж, преди около три месеца, изложбата се състоеше само от една картина.
Обърн се обръща и ме зяпва слисано.
— Защо само една?
Свивам рамене, опитвайки се да се правя на непукист.
— През този месец нямах вдъхновение.
Това не е съвсем вярно. Тогава започнах да се срещам с Хана Палиндрома и прекарах по-
голяма част от времето през онзи месец вътре в нея, опитвайки се да се съсредоточа върху
тялото й, като игнорирах факта, че помежду ни нямаше никакъв духовен контакт. Но нямаше
нужда Обърн да знае за това.
— Какво беше признанието?
Поглеждам я въпросително, тъй като не съм сигурен какво има предвид.
— За картината, която си нарисувал през онзи месец — пояснява тя. — Какво
признание я вдъхнови?
Припомням си онзи месец и единственото признание, което изглежда съм пожелал да
нарисувам. Въпреки че не беше мое признание, някак си сега усещам, че тя ме моли да й
споделя нещо съкровено и лично, което ме е вдъхновило през онзи месец.
— Картината се наричаше Когато съм с теб, мисля за всички велики неща, които бих
могъл да постигна без теб.
Тя се взира съсредоточено в мен и веждите й се смръщват, сякаш се опитва да отгатне
моята история чрез това признание.
После изражението й се отпуска и продължава да се смекчава, докато накрая добива
съвсем разстроен вид.
— Това наистина е много тъжно — въздъхва Обърн.
Извръща поглед — или се опитва да скрие, че това признание я притеснява, или иска да
скрие, че се опитва да ме разгадае чрез него. Захваща се да разглежда няколко от картините,
висящи най-близо до нас, за да не гледа директно към мен. Играем на криеница и картините
очевидно са началната и отправна точка на играта.
— Явно този месец си имал голямо вдъхновение, защото двайсет и две е много голямо
число. Това е почти по една картина на ден.
Искам да кажа: „Само почакай до следващия месец“, но се сдържам.
— Някои от тях са стари. Не всички са нарисувани през този месец. — Протягам се
отново към нея, този път, за да взема тиксото, но вече е различно. Различно е, защото
случайно докосвам ръката й. Всъщност до този момент нито веднъж не съм я докоснал. Но
сега наистина се докоснахме и тя е абсолютно реална и аз стискам по-здраво ролката тиксо,
защото жадувам за повече от този случаен допир.
Искам да попитам: „И ти ли усещаш същото?“, ала не го правя, защото виждам как
кожата на ръката й настръхва и искам да помилвам тези миниатюрни грапавинки, които
току-що създадох.
Тя се прокашля и бързо прави крачка назад в просторното помещение, разрушавайки
близостта ни.
Аз дишам дълбоко, облекчен от пространството помежду ни, създадено от нея. Тя
изглежда притеснена и честно казано, аз също започвам да се чувствам неловко, защото все
още се опитвам да осъзная факта, че тя наистина е тук.
Ако трябва да гадая, бих казал, че Обърн е интроверт. Човек, който не е свикнал да се
намира сред други хора, още по-малко напълно непознати. Тя, изглежда, прилича на мен.
Самотник, мислител, художник, рисуващ своя собствен живот.
Сякаш тя се бои, че аз ще променя платното й, ако ми позволи да се приближа твърде
много.
Тя няма защо да се безпокои. Чувството е взаимно.
* * *
През следващите петнайсет минути ние окачваме номерата под всяка картина.
Наблюдавам я как записва заглавието на всяко признание върху лист хартия и отбелязва
номера му. Работи уверено, сякаш го е правила милион пъти. Мисля, че тя навярно е един от
тези хора, които са добри във всичко, което правят. Обърн притежава талант за живот.
— Винаги ли идват хора на тези изложби? — пита, когато отново се връщаме при щанда.
Харесва ми, че тя няма ни най-малка представа за моето ателие или за изкуството ми.
— Ела тук. — Запътвам се към входната врата, усмихвайки се на наивността и
любопитството й. В мен нахлува носталгично чувство, когато си спомням онази нощ, преди
повече от три години, когато отворих за пръв път. Тя ми връща част от онова вълнение и аз