закопнявам винаги да бъде така.
Когато приближаваме до вратата, дръпвам едно от признанията, за да може Обърн да
надзърне навън. Виждам как очите й се разширяват, докато оглежда дългата опашка, която
знам, че се е образувала отвън. Не винаги е било така. Всичко започна миналата година, след
онази статия на първата страница на вестника. Мълвата се разнесе, потокът от посетители се
увеличи и на мен ми потръгна.
— Ексклузивност — шепне тя и отстъпва крачка назад.
Прикрепвам отново признанието върху прозореца.
— Какво искаш да кажеш?
— Ето защо се справяш толкова добре. Защото ограничаваш броя на изложбите и не
можеш да нарисуваш много картини за един месец. Това прави изкуството ти много по-
ценно за хората.
— Да не би да казваш, че се справям добре, но не заради таланта си? — подсмихвам се,
за да разбере, че се шегувам.
Тя ме смушква игриво в рамото.
— Знаеш какво имам предвид.
Искам отново да ме смушка в рамото, защото ми хареса усмивката й, когато го направи,
но вместо това тя се обръща с лице към ателието. Поема бавно въздух. Това ме кара да се
запитам дали всички онези хора отвън я правят нервна.
— Готова ли си?
Обърн кимва и се усмихва принудено.
— Готова съм.
Отварям вратите и хората започват да се стичат вътре. Тази вечер се е събрала огромна
тълпа и през първите няколко минути аз се страхувам, че това може да я изплаши. Но
независимо колко тиха и стеснителна изглеждаше, когато за пръв път се появи тук, сега тя е
пълна противоположност. Обърн разцъфва, сякаш се чувства напълно в свои води, въпреки че
навярно никога досега не се е озовавала в подобна ситуация.
Което обаче не би ми хрумнало, докато я наблюдавам.
През първия половин час Обърн се смесва с гостите и обсъжда картините и някои от
признанията. Разпознавам някои лица, но повечето посетители са ми непознати. Тя се държи
така, сякаш познава всички. Накрая се връща обратно към щанда в ъгъла, когато вижда как
някой сваля номер пет. Номер пет съответства на картината със заглавие Заминах за Китай
за две седмици, без да кажа на никого. Когато се върнах, никой не бе забелязал отсъствието
ми.
Тя ми се усмихва от другия край на залата, докато регистрира първата си продажба. Аз
продължавам да снова из помещението, смесвам се с хората, но не спирам да я наблюдавам с
крайчеца на окото. Тази вечер всички са се съсредоточили върху творчеството ми, но моето
внимание е приковано в нея. Тя е най-интересното творение в тази зала.
— Баща ти ще дойде ли тази вечер, Оуен?
Откъсвам поглед от нея, за да отговоря на въпроса на съдия Корли, поклащайки глава.
— Тази вечер е зает — лъжа аз.
Ако заемах важно място в живота му, щеше да дойде.
— Жалко — отвръща съдия Корди. — Аз преобзавеждам кабинета си и той ми предложи
да се отбия и да погледна творбите ти.
Съдия Корли едва ли е повече от метър и шейсет, но егото му е два пъти по-високо. Моят
баща е адвокат и прекарва много време в сградата на съда в центъра на града, където се
намира кантората на съдия Корли. Знам го, защото баща ми не е сред почитателите на съдия
Корли и въпреки явното внимание на съдията, аз съм сигурен, че той също не е фен на баща
ми.
Наричам това „повърхностни приятели“. Когато приятелството ви е просто фасада, а
всъщност сте врагове. Баща ми има множество повърхностни приятели. Мисля, че това е
страничен ефект на адвокатската професия.
Аз нямам такива приятели. И не желая да имам.
— Притежаваш изключителен талант, макар да не съм сигурен, че твоите творби са по
вкуса ми — отбелязва съдия Корли и ме заобикаля, за да види друга картина.
Един час минава много бързо. Тя е заета през по-голямата част от времето и дори когато
не е, намира какво да прави. Не седи просто зад щанда със скучаещ вид като Хана
Палиндрома. Хана бе усъвършенствала изкуството да скучае, пилейки ноктите си по време
на двете изложби, докато работеше за мен. Учуден съм, че накрая изобщо са й останали
някакви нокти.
Обърн не изглежда отегчена. Тя има вид, сякаш се забавлява. Когато не е зад щанда с
някой клиент, тя се смесва с тълпата, усмихва се и се смее на шегите на посетителите, макар
да съм сигурен, че ги смята за глупави.
Вижда как съдия Корли приближава до щанда с номер в ръка. Усмихва му се и му казва
нещо, но той само изсумтява. Когато тя поглежда към номера, виждам как устните й се