без значение колко принудени понякога. Не искам това мое посещение да е по-различно, но
мисълта, че е последното, унищожава всякаква възможност да намеря повод за смях. Или
тема за разговор. Искам да плача с него и да крещя колко несправедлива е съдбата с нас, ала
това само ще помрачи този спомен.
Когато лекарите в Портланд ни казаха, че повече с нищо не могат да му помогнат,
родителите му решиха да го преместят в болницата в Далас. Не защото се надяваха на чудо, а
защото цялото им семейство живее в Тексас и те сметнаха, че за него ще е по-добре да е
близо до брат си и всички останали, които го обичаха. Адам се бе преместил в Портланд с
родителите си само два месеца преди да започнем да се срещаме миналата година.
Адам се съгласи да се върне в Тексас, при условие че те ще ми позволят и аз да го
придружа. Беше истинска битка да накараме неговите и моите родители да дадат съгласието
си, но Адам заяви, че той е този, който умира и би трябвало да му бъде позволено да реши с
кого да бъде и какво ще случи, когато настъпи последният му час.
Изминаха шест седмици, откакто пристигнах в Далас и съчувствието на нашите
родители вече бе изчерпано. Казаха ми, че трябва незабавно да се върна в Портланд или на
родителите ми ще им бъде потърсена отговорност за продължителното ми безпричинно
отсъствие от училище. Ако не беше това, неговите родители може би щяха да ми позволят да
остана, но правните спорове бяха последното, от което баща ми и майка ми се нуждаеха в
момента.
Полетът ми беше днес и двамата с Адам бяхме изчерпали всички възможни идеи как да
ги убедим, че аз не бива да заминавам. Не съм го казала на Адам и няма да го направя, но
миналата вечер, след като за пореден път я умолявах, неговата майка, Лидия, най-после
изрече истинското си мнение по въпроса.
— Ти си на петнайсет, Обърн. Мислиш, че чувствата ти към него са истински, но само
след месец ще го забравиш. Единствено ние, които сме го обичали от деня на раждането му,
ще страдаме от загубата му, докато сме живи.
Наистина е странно усещането да осъзнаеш, че на петнайсет години си преживял най-
жестоките и сурови думи, които някога си чувал. Дори не знаех какво да й отвърна. Как може
едно петнайсетгодишно момиче да защити любовта си, отричана от всички? Невъзможно е да
защитиш себе си от неопитността и възрастта. И може би те са прави. Навярно ние не
познаваме любовта така, както възрастните, но сме дяволски сигурни, че я изпитваме. И
точно в този момент това чувство съкрушава сърцата и душите ни.
— Колко време остава до полета ти? — пита Адам, докато пръстите му нежно и бавно
чертаят кръгчета надолу по ръката ми за последен път.
— Два часа. Майка ти и Трей ме чакат долу. Тя каза, че трябва да тръгнем след десет
минути, за да стигна навреме за самолета.
— Десет минути — повтаря той тихо. — Не е достатъчно, за да споделя с теб всички
дълбини на мъдростта, до които достигнах на смъртното си ложе. Ще са ми нужни поне
петнайсет. Най-добре двайсет.
Аз се засмивам и това навярно е най-жалкият и тъжен смях, отронвал се някога от
устните ми. И двамата долавяме отчаянието в него и Адам ме прегръща по-здраво, но не
много. Днес има много по-малко сили, отколкото вчера. Ръката му милва главата ми и той
притиска устни към косата ми.
— Искам да ти благодаря, Обърн — мълви тихо. — За толкова много неща. Но първо
искам да ти благодаря, задето си толкова бясна, колкото съм и аз.
Отново се смея. Той винаги намира за какво да се пошегува, дори когато знае, че е за
последен път.
— Трябва да си по-конкретен, Адам, защото точно сега съм бясна заради дяволски много
неща.
Той охлабва прегръдката си и прави огромно усилие да се претърколи към мен, за да
бъдем лице в лице. Някои хора може да твърдят, че очите му са кафяви, но те не са. Те са със
зелени и кафяви нюанси, които се докосват, но без да се преливат, определено са най-ясните
и отчетливи очи, които някога са отправяли взор към мен. Очи, които някога бяха най-ярката
и светла част от него, сега са победени от ненавременна съдба, бавно изсмукваща цвета им.
— Имам предвид, че и двамата сме бесни на смъртта, задето е толкова алчна и
ненаситна. Но предполагам, че имам предвид и нашите родители, защото не ни разбират.
Защото не ми позволиха да имам единственото, от което се нуждая тук и сега.