ми. Вземам три кутии, които държа в ъгъла, и ги нося в средата на стаята. Сядам с
кръстосани крака върху бетонния под и я приканвам с жест да стори същото.
Тя сяда пред мен, така че кутиите остават между нас. Вземам двете по-малки, които са
отгоре, и ги оставям настрани, а после отварям капака на най-голямата. Тя надзърта вътре,
заравя ръка в купчината признания и наслуки избира едно. Чете го на глас.
Миналата година отслабнах с четиридесет килограма.
Всички смятат, че съм открила нов метод за здравословен начин на живот, но в
действителност страдам от депресия и постоянно ме измъчва чувство на страх, но не
желая никой да узнае за това.
Обърн пуска признанието обратно в кутията и взема друго.
— Ще използваш ли някога някои от тези за картините си? Затова ли ги държиш тук?
Поклащам глава.
— Тук държа тези, които до известна степен се повтарят. Ще се изненадаш колко си
приличат тайните на хората.
Тя чете друго.
Мразя животните. Понякога, когато съпругът ми носи у дома ново кученце за нашите
деца, аз изчаквам няколко дни и го изхвърлям на няколко километра от дома ни. После се
преструвам, че е избягало.
Признанието я кара да се намръщи.
— Господи — промълвява и взема друго. — Как си могъл да запазиш вярата си в
човечността, след като всеки ден четеш подобни неща?
— Лесно — отвръщам. — Всъщност това ме кара да ценя хората повече, след като знам,
че всички ние притежаваме тази удивителна способност да прикриваме истинските си
чувства. Особено по отношение на най-близките ни хора.
Гостенката ми спира да чете признанието, което държи в ръка, и очите й срещат моите.
— Ти си впечатлен, че хората умеят така добре да лъжат?
Клатя глава.
— Не. Просто ми става по-леко при мисълта, че всички го правят. Заради това ми се
струва, че навярно животът ми не е толкова гаден, както си мисля.
Тя ме дарява с мълчалива усмивка и продължава да рови в кутията. Аз я наблюдавам.
Някои от признанията я карат да се смее. Други — да се мръщи. А някои — да съжалява, че
изобщо ги е прочела.
— Кое е най-ужасното признание, което си получавал?
Знаех, че въпросът е неизбежен. Почти ми се иска да я излъжа и да й кажа, че съм
изхвърлил повечето от тях, но вместо това соча към по-малката кутия. Тя се накланя напред
и я докосва, но не я придърпва към себе си.
— Какво има тук?
— Признания, които не искам да прочета отново.
Обърн свежда поглед към кутията и бавно отваря капака. Грабва това, което лежи най-
отгоре.
— Баща ми прави… — Гласът й секва и тя ме поглежда с безкрайна печал. Виждам
лекото движение на гърлото й, когато преглъща, а после поглежда отново към
признанието. — Баща ми прави секс с мен, откакто навърших осем години. Вече съм на
трийсет и една, омъжена и с деца, но все още се боя да му откажа.
Тя не просто оставя признанието обратно в кутията. Смачква го на топка и го хвърля
вътре, сякаш е изпълнена с гняв. Затваря капака на кутията и я избутва настрани, по-далеч от
себе си. Виждам, че мрази тази кутия не по-малко от мен.
— Ето — казвам и й подавам кутията, която още не беше отворила. — Прочети някои от
тези. Ще се почувстваш по-добре.
Тя нерешително изважда едно листче. Преди да го прочете, се изправя и се разкършва,
сетне поема дълбоко дъх.
Всеки път, когато излизам да се храня навън, плащам тайно нечия сметка. Не мога да
си го позволя, но го правя, защото това ме кара да се чувствам по-добре. Представям си
реакцията на човека, когато разбере, че случаен непознат току-що е направил нещо хубаво
за него, без да очаква каквото и да било в замяна.
Обърн се усмихва, но знам, че има нужда от още едно хубаво признание. Ровя в кутията,
докато не откривам онова, напечатано върху синя плътна хартия.
— Прочети това. То е любимото ми.
Всяка вечер, след като синът ми заспи, скривам в стаята му нова играчка. Сутринта,
когато той се събуди, се преструвам, че не знам откъде се е взела. Защото всеки ден
трябва да е като Коледа и аз не искам синът ми да престане да вярва в чудеса.
Тя се смее и ме поглежда признателно.
— Това хлапе ще се натъжи, когато за пръв път се събуди в общежитието в колежа и не