открие нова играчка. — Слага го обратно в кутията и продължава да рови вътре. — Тук има
ли твое признание?
— Не. Никога не съм писал нито едно.
Обърн слисано се взира в мен.
— Никога?
Клатя глава, а тя скланя смутено своята.
— Това не е правилно, Оуен. — Тутакси се изправя и излиза от стаята. Аз не разбирам
какво става, но преди да успея да стана и да я последвам, тя се връща. — Ето. — Протяга ми
къс хартия и химикалка. Сяда обратно на пода пред мен и кима към листчето, подканвайки
ме да пиша.
Седя и гледам хартийката, когато чувам гласа й:
— Напиши нещо за себе си, което никой друг не знае. Нещо, което никога и никому не
си казвал.
Думите й ме карат да се усмихна, защото има толкова много неща, които бих могъл да й
кажа. На много от тях тя навярно няма да повярва, а има толкова много, които не съм
сигурен, че искам някога да узнае.
— Ето. — Късам листчето на две и й подавам едната половина. — Ти също трябва да
напишеш нещо.
Аз пръв започвам да пиша и когато свършвам, тя взема химикалката от ръцете ми. Пише
своето признание без капка колебание. Сгъва го и понечва да го хвърли в кутията, но аз я
възпирам.
— Трябва да си ги разменим.
Обърн мигом клати глава.
— Няма да прочетеш моето — заявява твърдо.
Толкова е непреклонна, че аз още по-силно искам да го прочета.
— Не е признание, ако никой не го прочете. А просто несподелена тайна.
Тя бръква в кутията и заравя признанието си сред останалите.
— Не е нужно да го четеш в мое присъствие, за да се смята за признание. — Грабва
листчето от ръката ми и го пъхва в кутията при нейното и при останалите. — Не си прочел
нито едно от всички тези тук веднага след като са били написани.
В думите й има смисъл, но аз съм много разочарован, задето не знам какво бе написала
току-що. Иска ми се да изсипя кутията на пода и да се опитам да открия нейното признание,
но тя се изправя и ми протяга ръка.
— Изпрати ме до вкъщи, Оуен. Става късно.
* * *
Извървяваме по-голямата част от пътя до апартамента й мълчаливо. Но не в неловко
мълчание. Мисля, че и двамата сме притихнали, защото никой от нас още не е готов да се
сбогува с другия.
Тя не спира пред входа на сградата, където живее, за да ми каже „довиждане“. Вместо
това влиза вътре, очаквайки да я последвам.
И аз го правя.
Вървя след нея, докато стигаме до апартамент 1408. Взирам се в цифрите на вратата и
ми се иска да я попитам дали е гледала филма на ужасите „1408“, с Джон Кюсак в главната
роля. Но се боя, че ако никога не е чувала за него, може да не й хареса, че апартаментът й
има същия номер като заглавието на един филм на ужасите.
Обърн пъхва ключа в ключалката и отваря вратата. Извръща се към мен, но преди това
махва към табелката с номера.
— Зловещо, нали? Гледал ли си филма?
Кимам.
— Не смятах да го споменавам.
Обърн поглежда номера и въздъхва.
— Открих съквартирантката си в интернет, тя вече живееше тук. Вярваш или не, но
Емъри е имала възможност да избира между три апартамента и нарочно е предпочела този,
заради страховитото съвпадение с филма.
— Звучи малко притеснително.
Обърн кима и поема дълбоко дъх.
— Тя е… различна.
И свежда поглед надолу.
Аз на свой ред поемам дълбоко дъх и вдигам очи към тавана.
Погледите ни се срещат по средата и аз мразя този миг. Мразя го, защото искам да й
кажа още толкова много, но за нея е време да си тръгва. Твърде е рано за целувка, но
неловкостта от края на първата среща е осезаема. Ненавиждам този момент, защото усещам
колко неудобно се чувства тя, докато очаква да й пожелая лека нощ.
Вместо да постъпя, както е редно, аз соча към вътрешността на жилището.
— Имаш ли нещо против да ползвам тоалетната, преди да си тръгна?
Звучи достатъчно прозаично, но ми дава извинение още малко да поговоря с нея. Тя
поглежда вътре и аз виждам как по лицето й се мярва съмнение, защото изобщо не ме
познава и не знае, че никога не бих я наранил, но иска да постъпи правилно и да се
предпази. Това ми харесва. Ще се тревожа по-малко, след като знам, че притежава поне
малко инстинкт за самосъхранение.
Усмихвам се невинно.
— Вече обещах, че няма да те измъчвам, изнасилвам или убивам.
Не знам защо това я кара да се чувства по-добре, но тя се засмива.
— Е, щом си обещал — промърморва и отваря по-широко вратата, за да вляза в
апартамента. — Но за всеки случай трябва да знаеш, че съм много шумна. Мога да крещя