страхотен, успял мъж и той наистина изглежда нормален.
Ала моята ситуация е всичко друго, но не и типична, което обяснява планината от
колебания, която нараства в мен, ведно с нервността и вълнуващото очакване. Гложди ме
любопитство към него и от време на време се улавям, че се взирам в устните, шията или
ръцете му, които явно са способни да направят много други великолепни неща, освен да
рисуват.
Но нерешителността, която изпитвам, се дължи до голяма степен на самата мен и
неопитността ми, защото не съм сигурна какво да правя с ръцете си, ако се стигне до това.
Опитвам се да си припомня сцени от филми или книги, където момчето и момичето са
привлечени един от друг и как преминават от този първоначален момент на харесване към
онзи миг на… изява на чувствата си. Измина доста време, откакто бях с Адам, и съм
забравила какво следва.
Разбира се, няма да спя с него тази нощ, но беше толкова дяволски отдавна, откакто съм
се чувствала така добре с някого, че да си струва да го целуна. Просто не желая моята
неопитност да е толкова очевидна, макар да съм сигурна, че той вече я е забелязал.
Тази липса на опит действително пречи на мислите ми и очевидно на разговора, защото
аз мълча, а той просто се взира в мен.
И това ми харесва. Харесва ми, когато той ме гледа, защото толкова отдавна не съм се
чувствала красива в нечии други очи. И точно сега той ме гледа толкова внимателно и с
такова удоволствие, с такава топлина в очите, че бих била щастлива да проведем остатъка от
вечерта по този начин, без да разговаряме.
— Искам да те нарисувам — нарушава мълчанието Оуен. Гласът му е изпълнен с
увереност, която толкова ми липсва.
Очевидно сърцето ми е разтревожено, че съм забравила съществуването му, защото сега
тупка гръмко и забързано в гърдите ми, напомняйки ми за присъствието си. С все сили се
опитвам да преглътна, без той да забележи вълнението ми.
— Искаш да ме нарисуваш? — питам, засрамена от отмалелия си глас.
Той бавно кимва.
— Да.
Усмихвам се и се опитвам да скрия факта, че думите му са най-еротичното нещо, което
някога ми е казвал мъж.
— Аз не… — Издишам дълбоко с надеждата да се успокоя. — Дали ще бъде… нали се
сещаш… с дрехи? Защото няма да позирам гола.
Очаквам Оуен да се усмихне или да се засмее на думите ми, но той не го прави. Става
прав и бавно поднася чашата към устните си. Харесва ми как пие кафето си. Сякаш кафето е
толкова важно, че заслужава цялото му внимание. Когато свършва, оставя чашата на плота и
ме гледа съсредоточено, изучавайки ме с остър поглед.
— Дори не е нужно да присъстваш, когато те рисувам. Просто искам да те нарисувам.
Не знам защо стои прав, но това ме изнервя. Това означава, че или се готви да си тръгне,
или смята да действа. Не съм готова за нито едно от двете.
— Как ще ме рисуваш, ако не присъствам? — Яд ме е, че не мога да придам на гласа си
същата увереност, която се излъчва от него.
Той потвърждава страха ми, че се готви да действа, защото бавно заобикаля плота и се
насочва към мен. Без да откъсвам поглед от него, аз отстъпвам назад, докато гърбът ми не
опира до плота и той застава право пред мен. Вдига дясната си ръка (да, знам, че си там,
сърце), пръстите му докосват леко брадичката ми и той бавно повдига лицето ми нагоре. Аз
ахвам.
Погледът му се спуска към устата ми, преди бавно да сканира чертите ми, задържа се на
всяка една, дарявайки с пълното си внимание всяка частица от мен, като започва от шията.
Наблюдавам очите му, докато се придвижват от челюстта ми, към скулите, челото и отново
се връщат към очите ми.
— Ще те нарисувам по памет — изрича той и пуска брадичката ми. Отстъпва две
крачки назад и се допира до плота зад гърба му. Не осъзнавам колко тежко дишам, докато
погледът му не се свежда за частица от секундата към гърдите ми. Но, честно да си призная,
нямам време да се притеснявам доколко очевидна е за него реакцията ми, защото всичко,
върху което мога да се съсредоточа в момента, е как да върна въздуха в дробовете си и гласа в
гърлото. Поемам треперлив дъх и осъзнавам, че не кафе ми е нужно в момента. А вода.
Ледена вода. Пристъпвам към него и отварям шкафа, за да взема чаша и да си налея вода.
Оуен подпира ръце на плота зад гърба си, кръстосва крака и ме наблюдава с усмивка, докато