обичайното ми ежедневие.
Внезапно почукване по вратата ме стряска и аз рязко се изправям, когато тя лекичко се
открехва. Той отново се появява на прага.
— Ще заключиш ли вратата зад мен? Кварталът не е от най-безопасните.
Не мога да сдържа усмивката си от забележката му. Отивам до вратата, а той я открехва
още малко.
— И още нещо — додава Оуен. — Не бива да си толкова доверчива с непознати хора и да
влизаш при тях в случайни сгради. Това не е много разумно за човек, който изобщо не
познава Далас.
Аз присвивам очи към него.
— Е, а ти не би трябвало толкова отчаяно да се нуждаеш от помощници — отсичам в
своя защита. Вдигам ръка към ключалката, но вместо да затвори вратата, той я отваря още
по-широко.
— И не знам как е в Портланд, но не бива да пускаш непознати в апартамента си.
— Ти ме изпрати до вкъщи. Не можах да ти откажа да използваш тоалетната.
Оуен се смее.
— Благодаря ти. Оценявам го. Просто не позволявай на някой друг да използва
тоалетната ти, става ли?
Аз му се усмихвам кокетно, горда, че все още съм способна да флиртувам.
— Ние още дори не сме имали първа среща, а ти вече се опитваш да ми диктуваш кого
мога или не мога да пускам в тоалетната си?
В отговор той ме стрелва с усмивка.
— Не мога да преодолея малкото си собственическо отношение. А и тоалетната
наистина беше много хубава.
Аз въртя очи и понечвам да затворя вратата.
— Лека нощ, Оуен.
— Говоря сериозно — упорства той. — Има дори от онези малки сапунчета във формата
на раковина. Много си падам по тях.
Сега и двамата се смеем, а той ме наблюдава през пролуката на вратата. Веднага щом
вратата се затваря и слагам веригата, той отново чука. Клатя глава и отварям вратата, но този
път не свалям веригата.
— Какво има сега?
— Вече е полунощ! — възкликва той обезумяло и удря по вратата. — Обади й се! Обади
се на съквартирантката си!
— О, дявол да го вземе — мърморя аз. Вадя телефона си и започвам да набирам номера
на Емъри.
— Тъкмо щях да звъня в полицията — заявява Емъри, когато вдига телефона.
— Извинявай, едва не забравихме.
— Искаш ли да използваш кодовата дума? — пита тя.
— Не, добре съм. Вече заключих вратата след него и не мисля, че тази вечер ще ме убие.
Емъри въздъхва.
— Гадост — сумти тя. — Не защото не те е убил — добавя припряно. — Просто
наистина ми се искаше да те чуя да изричаш кодовата дума.
Смея се.
— Съжалявам, че моята безопасност толкова те разочарова.
Тя отново въздъхва.
— Моля те. Ще я кажеш ли поне веднъж?
— Добре — простенвам аз. — Месна рокля. Щастлива ли си?
Настъпва кратка пауза, преди тя да отговори.
— Не знам. Как да разбера дали казваш кодовата дума само за да ми доставиш
удоволствие, или наистина си в опасност?
Смея се.
— Добре съм. Ще се видим, когато се прибереш. — Затварям телефона и поглеждам към
Оуен през пролуката на вратата. Веждите му се извиват и той накланя глава.
— Вашата кодова дума беше „месна рокля“? Това е малко страховито, не мислиш ли?
Усмихвам се, защото наистина е така.
— Както и изборът на апартамент, навяващ асоциация с филм на ужасите. Казах ти, че
Емъри е различна.
Той кима в знак на съгласие.
— Тази вечер се забавлявах — осведомявам го аз.
Той се усмихва.
— Аз още повече.
И двамата се усмихваме, после аз изпъвам рамене, решена да затворя вратата за
последен път.
— Лека нощ, Оуен.
— Лека нощ, Обърн — отвръща той. — Благодаря ти, че не поправяш моята граматика.
— Благодаря ти, че не ме уби — подсмихвам се в отговор.
Усмивката му изчезва.
— Засега.
Не знам дали трябва да се смея над този коментар.
— Шегувам се — бърза да ме увери той, забелязал нерешителното ми изражение. —
Шегите ми винаги са неподходящи, когато се опитвам да впечатля някое момиче.
— Не се тревожи — успокоявам го аз. — Бях впечатлена още когато влязох в ателието ти.
Той се усмихва благодарно и пъхва ръка в процепа на вратата, преди отново да я затворя.
— Почакай — възпира ме и маха с пръсти. — Подай ми ръката си.
— Защо? За да ми прочетеш лекция за това, че не бива да докосвам ръцете на непознати
през почти заключена врата?
Той поклаща глава.
— Ние далеч не сме непознати, Обърн. Дай ми ръката си.
Нерешително повдигам ръка и леко докосвам пръстите му.
Не съм сигурна какво иска той. Очите му се приковават в нашите пръсти и той опира
глава на рамката на вратата. Аз правя същото и сега двамата гледаме ръцете си, докато той