Той е прав. Аз определено съм гневна и на нашите родители, и на смъртта. Но през
последните дни прекалено често обсъждахме това, за да знаем, че ние изгубихме, а те
спечелиха. В този миг аз просто искам да се съсредоточа върху него, да попия и да се насладя
на всяка негова частица, докато все още имам възможност.
— Ти каза, че има да ми благодариш за толкова много неща. Кое е следващото?
Адам се усмихва и доближава ръка към лицето ми. Палецът му докосва нежно устните
ми и аз имам чувството, че сърцето ми сякаш се устремява към него в отчаян опит да остане
тук, докато празната ми обвивка е принудена да отлети обратно към Портланд.
— Искам да ти благодаря за това, че ми позволи да бъда първият ти мъж — проронва
той. — И затова, че беше моя.
За миг усмивката му го преобразява. Умиращото шестнайсетгодишно момче се превръща
в красив, пълен с живот тийнейджър, спомнящ си първия път, когато се е любил с момичето
си.
Заради думите му и изражението му по лицето ми пробягва смутена усмивка, докато си
припомням онази нощ. Беше преди да узнаем, че той се мести в Тексас. По онова време
знаехме какво го очаква и все още се опитвахме да го приемем. Бяхме прекарали цялата
вечер, обсъждайки всички неща, които можехме да преживеем, ако имахме възможността
завинаги да бъдем заедно. Пътуванията, децата (дори имената им), всички места, където
бихме живели, и разбира се, секса.
Ние предполагахме, че ще имаме страхотен сексуален живот, ако ни бе даден този шанс.
Всичките ни приятели щяха ни завиждат заради нашия сексуален живот. Щяхме да се любим
всяка сутрин, преди да отидем на работа, и всяка нощ, преди да заспим, а понякога и през
деня.
Смяхме се над това, но постепенно разговорът стихна, когато и двамата осъзнахме, че
това беше единствената част от нашата връзка, която все още можехме да контролираме. За
всичко останало от бъдещето нямахме право на глас, но навярно имахме възможността да
споделим това единствено лично преживяване, което смъртта никога нямаше да може да ни
отнеме.
Дори не го обсъдихме. Не беше нужно. Още щом той ме погледна и аз видях мислите си,
отразени в очите му, започнахме да се целуваме и не спряхме. Целувахме се, докато се
събличахме, докато се докосвахме, докато плачехме. Целувахме се, докато изпитахме
върховното удоволствие и дори и тогава, продължихме да се целуваме, празнувайки нашата
малка победа в тази битка срещу смъртта и времето. И все още се целувахме, когато той ме
прегръщаше, след като лежахме отмалели и Адам ми прошепна, че ме обича.
Така, както ме притиска в обятията си и ме целува сега.
Ръката му докосва шията ми и устните му разтварят моите с печалната обреченост, с
която човек отваря прощално писмо.
— Обърн — шепнат устните му до моите, — толкова много те обичам.
Усещам вкуса на сълзите си в нашата целувка и се ненавиждам, задето моята слабост
съсипва сбогуването ни. Той се отдръпва от устните ми и притиска чело към моето. Аз
поемам повече въздух, отколкото ми е нужен, но паниката ме завладява, прониква дълбоко в
душата ми, заличавайки всички мисли. Тъгата пропълзява като топлина в гърдите ми и
колкото повече приближава към сърцето ми, толкова по-силно усещам непреодолимия й
натиск.
— Кажи ми нещо за себе си, което никой друг не знае. — Гласът му е задавен от
сълзите, когато свежда поглед към мен. — Нещо, което мога да запазя за себе си.
Той ме моли за това всеки ден и всеки ден аз му споделям нещо, което никога досега не
съм изричала на глас. Мисля, че това го успокоява — да знае за мен неща, които никой
никога няма да узнае. Затварям очи и мисля, докато ръцете му продължават да галят кожата
ми навсякъде, докъдето той може да достигне.
— Никога не съм разказвала на никого какви мисли минават през главата ми вечер,
преди да заспя.
Ръката му спира на рамото ми.
— И какви мисли минават през главата ти?
Отварям очи и поглеждам право в неговите.
— Мисля за всички хора, които искам да умрат вместо теб.
Отначало Адам не отговоря, но накрая ръката му възобновява движенията си, плъзва се
надолу по моята, докато не достига до пръстите ми. Дланта му захлупва ръката ми.
— Обзалагам се, че не си стигнала много далеч.
Насилвам се да се усмихна вяло и поклащам глава.
— Напротив. Наистина стигам доста далеч. Понякога изричам всяко име, което знам, а