— Тя се крие от теб.
Хващам се за тила и гледам към тоалетните.
— Какво прави тя тук?
Харисън свива рамене.
— Предполагам, че празнува рождения си ден.
Той сигурно се шегува. Възможно ли е да се почувствам по-гадно?
— Днес е рожденият й ден? — Запътвам се към тоалетните. Защо не ми се обади по-
рано?
— Тя ме накара да се закълна, че няма да го направя.
Чукам на вратата на дамската тоалетна, но не получавам отговор. Бавно я отварям и
веднага забелязвам краката й да стърчат от последната кабинка.
По дяволите, Обърн.
Спускам се натам, но бързо спирам, когато виждам, че тя не е в безсъзнание. Всъщност е
напълно будна. Изглежда, се е устроила доста удобно за някой, проснат на пода в тоалетната
на бара. Опряла е глава на вратата на кабинката и ме гледа.
Гневът в очите й не ме изненадва. Навярно и аз не бих пожелал да говоря със себе си
точно сега. Всъщност дори не смятам да я принуждавам да говори с мен. Просто ще седна на
пода до нея.
Тя ме наблюдава, докато влизам в кабинката и се настанявам право пред нея.
Придърпвам колене, обхващам ги с ръце, сетне облягам глава на стената.
Тя не отмества поглед от мен, не говори, не се усмихва. Просто въздъхва бавно и
разочаровано поклаща глава с едва доловимо движение.
— Изглеждаш ужасно, Оуен.
Усмихвам се, защото тя не изглежда толкова пияна, колкото се опасявах. Но навярно е
права. От три дни не съм се поглеждал в огледалото. Така става, когато се потопя в работата
си. Дори не съм се бръснал и сигурно съм доста брадясал.
Самата тя никак не изглежда ужасно и навярно трябва да й го кажа. Изглежда тъжна и
малко пияна, но за момиче, проснало се на пода на тоалетната, има дяволски привлекателен
вид.
Знам, че трябва да й се извиня за това, което направих. Знам, че това е единственото,
което сега трябва да прозвучи от устата ми, но не искам да й казвам истината. Предпочитам
да е разочарована, задето й вързах тенекия, отколкото да узнае истинската причина за
постъпката ми.
— Добре ли си?
Тя върти очи и забива поглед в тавана и аз виждам, че се опитва да преглътне сълзите си.
Вдига ръце към лицето си и разтърква нагоре-надолу страните си в опит да изтрезнее или
може би защото просто е ядосана, че съм тук. Навярно по малко и от двете.
— Тази вечер ми вързаха тенекия.
Обърн продължава да се взира в тавана. Не знам как да се чувствам от признанието й,
защото първата ми реакция е ревност и осъзнавам, че това не е честно. Просто не ми харесва
мисълта, че тя е толкова разстроена заради някой друг, макар че това всъщност изобщо не е
моя работа.
— Някакъв мъж ти е вързал тенекия и заради това си прекарала остатъка от вечерта,
напивайки се в бара? Не ти приляга.
Брадичката й мигом се отпуска върху гърдите и тя поглежда през миглите си.
— Никакъв мъж не ми е вързал тенекия, Оуен. Това беше много нахално от твоя страна.
И за твое сведение, открих, че ми харесва да пия. Просто не харесах твоето питие.
Не бива да се концентрирам върху онази една дума в изречението й, но…
— Била си зарязана от момиче?
Нямам нищо против лесбийките, но моля те, не бъди такава. Не така си представях
края на нашите отношения.
— Не е момиче — тросва се тя. — Една кучка ми върза тенекия. Една голяма,
егоистична кучка.
Думите й ме карат да се усмихна, макар че в тях няма нищо смешно. Няма нищо весело
в нейното положение, но начинът, по който мръщи нос, докато обижда този, който я е
огорчил, е много сладък.
Протягам крака от двете страни на нейните. Тя изглежда също толкова съсипана, както
се чувствам и аз.
Страхотна двойка сме, няма що.
Отчаяно искам да й призная истината, но знам, че това няма да направи отношенията ни
по-добри, отколкото са в момента. Истината е по-безсмислена от лъжата и аз дори не знам
кое от двете да избера занапред.
Единственото, което знам е, че независимо дали е тъжна, или развълнувана, Обърн
излъчва успокояваща енергия. Всеки ден от живота си имам чувството, че се опитвам да се
изкача нагоре с асансьор, който се движи само надолу. И без значение колко усилено се
опитвам да стигна до горе, аз стоя на едно и също място, бягам, но без да помръдна. Но
когато съм с нея, нямам чувството, че съм в този асансьор. Сякаш съм върху подвижна
пътека, която с лекота ме отнася напред. Като че ли мога най-после да се отпусна, да поема