Баща му въздъхва толкова тежко, че мога да се закълна, че звукът отеква в помещението
долу. Възцарява се продължителна пауза, преди той отново да заговори.
— Ти имаш възможност за избор, Оуен. Аз само се опитвам да ти помогна.
Не бива да подслушвам този разговор, не съм от хората, които си врат носа в чуждите
работи и сега ме гризе чувство на вина заради любопитството ми. Но дори и да ме убият, не
мога да се заставя да се кача обратно по стълбата.
— Ти се опитваш да ми помогнеш? — засмива се невярващо Оуен. Очевидно никак не е
доволен от думите на баща си. Или не желае да ги приеме. — Искам да си вървиш, татко.
Сърцето ми пропуска един удар. Усещам как се качва в гърлото ми. Интуицията ми
подсказва, че трябва да намеря друг път за отстъпление.
— Оуен…
— Върви си!
Стискам силно очи. В момента не знам към кого да чувствам жалост — към Оуен или
към баща му. Не знам за какво спорят и разбира се, това не е моя работа, но ако се налага да
се срещна с Оуен, искам да съм подготвена за евентуалното му настроение.
Стъпки. Отново чувам стъпки, но едните се приближават, а другите се отдалечават и…
Бавно отварям едното си око, сетне другото. Опитвам се да му се усмихна, защото Оуен
стои в подножието на стълбата и ме гледа. Изглежда толкова нещастен и сломен. На главата
му има бейзболна шапка, която той вдига и обръща с козирката назад, като преди това
прокарва ръка през косата си. Стиска тила си и издиша въздуха от дробовете. Никога досега
не съм го виждала с шапка, но му отива. Поради някаква причина ми е трудно да си
представя художник да носи бейзболна шапка. Но той е творец и определено изглежда
страхотно.
Изобщо не е толкова ядосан, както звучеше преди малко, но определено изглежда
напрегнат. И не прилича на същия млад мъж с широко отворените очи, който преди три
седмици срещнах на входната врата.
— Извинявай — подемам, опитвайки се да измисля убедително извинение, задето стоя
тук и подслушвам. — Тъкмо се канех да си тръгна, когато те чух…
Оуен изкачва първите няколко стъпала, съкращавайки разстоянието помежду ни и аз
млъквам.
— Защо си тръгваш?
Очите му търсят моите и той изглежда разочарован. Объркана съм от реакцията му,
защото предположих, че той би искал да си отида. И честно да си призная, не знам защо
изглежда разстроен, че съм предпочела да си тръгна, след като той цели три седмици дори
не се опита да се свърже с мен. Не може да очаква от мен, че ще пожелая да прекарам деня с
него.
Свивам рамене, но наистина не знам какво да отговоря.
— Аз просто… Събудих се и… Искам да си вървя.
Оуен обвива ръка около кръста ми и ме побутва нагоре по стълбата.
— Никъде няма да ходиш — заявява.
Опитва се да ме поведе нагоре, но аз избутвам ръката му. Предполагам, че лесно може да
се досети по шокираното изражение на лицето ми, че нямам намерение да изпълнявам
заповедите му. Отварям уста, за да заговоря, ала той ме изпреварва.
— Не и докато не оправиш косата ми — додава.
Ох.
Той сваля шапката и прокарва ръка през неравно подстриганата си коса.
— Надявам се, че си по-добра в подстригването, когато си трезва.
Закривам уста с ръка, за да прикрия смеха си. В косата му липсват два огромни кичура,
един отпред и един в средата.
— Съжалявам.
Бих казала, че вече сме квит. Да съсипеш толкова красива коса като неговата,
определено е достойно отмъщение за гаднярския номер, който ми погоди преди три
седмици. Ще се почувствам още по-добре, ако мога да докопам и косата на Лидия.
Той надява обратно шапката на главата си и започва да се изкачва по стъпалата.
— Имаш ли нещо против да отидем сега?
Днес е почивният ми ден, така че имам достатъчно свободно време, за да поправя
съсипаната му коса, но не ми се иска да ходя във фризьорския салон в извън работно време.
Емъри ми е отбелязала почивен ден върху календара, след като вчера беше рожденият ми ден.
Навярно го е направила, защото повечето нормални двайсет и една годишни млади жени се
забавляват на рождения си ден и искат да разполагат с уикенд, за да празнуват. Вече месец
живея с нея, така че ако досега не е забелязала, много скоро ще разбере, че аз нямам никакъв
личен живот и не се нуждая от „възстановителни дни“ в календара.
Осъзнавам, че съм спряла насред стълбата, а Оуен е горе, затова се изкачвам обратно до
апартамента му. Когато стигам до горната площадка, краката ми отново спират да се движат.