Заварвам го да се преоблича. Той е с гръб към мен и изхлузва презглава оплесканата си с бои
тениска. Наблюдавам как се движат мускулите на раменете му и се чудя дали някога си е
рисувал автопортрет.
Аз бих го купила.
Той ме улавя, че го зяпам, когато се обръща и се протяга да вземе друга тениска.
Припряно отвръщам поглед и така окончателно се издавам, че съм го гледала, защото сега се
взирам в празната стена и знам, че той продължава да ме наблюдава и, о, мили боже, просто
искам да си тръгна.
— Става ли? — пита той, привличайки вниманието ми отново към него.
— Кое е да става? — питам бързо, облекчена от звука на гласовете ни, който заличава
неловкостта, заплашваща да ме завладее.
— Може ли да отидем сега? Да оправиш косата ми?
Оуен облича чиста тениска и аз съм разочарована, че сега трябва да гледам обикновена
сива тениска, вместо да се наслаждавам на произведението на изкуството под нея.
Какви са тези абсурдни, повърхности мисли, терзаещи ума ми? Аз не се интересувам от
мускули, коремни плочки или тяло, което изглежда толкова безупречно, че изпитвам
желание да догоня баща му и да му изкажа възхищението си, задето е създал такъв божествен
син.
Прочиствам гърлото си.
— Аха, можем да отидем сега. Нямам никакви планове за днес.
Едва ли можеш да изглеждаш по-жалка, Обърн. Да признаеш, че няма какво да правиш в
събота след като най-нахално си изпивала с поглед полуголото му тяло. Изключително
привлекателно тяло.
Той взема бейзболната шапка и я нахлупва на главата си с козирката назад, преди да се
обуе.
— Готова ли си?
Кимам и се обръщам, за да се спусна отново по стъпалата. Започвам да мразя тази
стълба.
Когато Оуен отваря входната врата, слънцето грее толкова— ярко и боде очите ми, че
започвам да се съмнявам дали съм простосмъртна. За кратко се забавлявам с мисълта, че
може би през нощта съм се превърнала във вампир. Закривам очи с ръце и спирам.
— По дяволите, толкова е ярко.
Ако това е махмурлук, не проумявам как някой може да се превърне в алкохолик.
Оуен затваря вратата и прави няколко крачки към мен.
— Ето — изрича, нахлупва шапката на главата ми и дърпа козирката надолу. — Това ще
помогне.
Ухилва се, а аз зървам онзи крив зъб от лявата страна, което ме кара да се усмихна,
макар че главата ми възмутено протестира при всяко движение на лицевите ми мускули.
Вдигам ръка и нагласям шапката, придърпвайки я малко по-надолу.
— Благодаря.
Оуен отваря отново вратата, а аз забивам поглед в краката си, за да избегна слънчевата
атака. Излизам на улицата и го чакам да заключи, а след това потегляме. За щастие, се
движим в посока, противоположна на слънцето, затова мога да вдигна глава и да видя накъде
вървим.
— Как се чувстваш? — пита Оуен.
Изминавам шест крачки, преди да му отговоря.
— Объркана — признавам. — Защо, за бога, хората пият, ако на следващия ден се
чувстват толкова отвратително?
Продължавам да броя крачките. На него са му нужни осем, преди да ми отвърне.
— Това е бягство — обяснява той.
Стрелвам го с поглед, но тутакси впервам очи право напред, защото извръщането на
главата не ми се отразява много добре.
— Разбирам, но дали бягството за няколко часа си струва ужасния махмурлук на
следващия ден?
Той мълчи в продължение на осем крачки. Девет. Десет. Единайсет.
— Предполагам, че това зависи от реалността, от която искаш да избягаш.
Много философско заключение, Оуен.
Мисля, че моята реалност е твърде окаяна, но определено не е чак толкова лоша, че
всяка сутрин да изтърпявам подобно изтезание. Но може би това обяснява защо хората се
превръщат в алкохолици. Пиеш, за да избягаш от емоционалната болка, а на следващия ден се
напиваш отново, за да се отървеш от физическото страдание. Така че пиеш все по-често,
много скоро вече се наливаш през цялото време и състоянието ти става зле, ако не и по-зле
от реалността, от която първоначално си се опитвал да избягаш. Само че сега искаш да
избягаш от бягството, така че намираш нещо по-силно от алкохола. И може би това превръща
алкохолиците в наркомани.
Порочен кръг.
— Искаш ли да поговорим за това? — пита той.
Аз повече не повтарям грешката да погледна към него, но съм любопитна накъде клони
с този въпрос.
— Да поговорим за какво?
— За това, от което си се опитала да избягаш миналата нощ— отвръща той,