според мен е много по-симпатичен от онзи другия тип. И е мъжът, заради когото ти е тъжно,
че заминава.
Какво му става на това момиче? Усещам, че Оуен се взира настойчиво в мен, но аз съм
прекалено засрамена, за да го погледна. Вместо това отново стрелвам Емъри с кръвнишки
поглед. — Вече бях започнала да те уважавам, защото никога не клюкарстваш.
— Не е клюкарстване, когато го казвам пред вас. Нарича се разговор. Ние обсъждаме
колко се харесвате, вие двамата, и как искате да се влюбите като… като… две… — Тя млъква
за миг, сетне тръсва глава. — Не ме бива по метафорите. Искате да се влюбите, но сега той
заминава и ти си тъжна. Но не бива да си тъжна, защото благодарение на мен знаеш, че се
мести само за няколко месеца. Не е завинаги. Само не се захващай с онзи другия тип.
Оуен се смее, но на мен съвсем не ми е до смях. Грабвам сешоара, за да заглуша думите
й и да оформя вече прекалено късата му коса, която всъщност изглежда доста добре.
Подчертава очите му. Много по-добре. Сега изглеждат по-ярки. Дотолкова, че ми е трудно да
извърна поглед от тях.
Изключвам сешоара и Емъри мигом заговаря.
— И кога заминаваш, Оуен?
Той се взира в мен, докато й отговаря.
— В понеделник.
Емъри шляпва с длан върху подлакътника на стола.
— Това е идеално — заявява. — Обърн е свободна днес и утре. Вие, приятели, можете да
прекарате заедно целия уикенд.
Не й казвам да млъкне, защото това е безсмислено. Отдръпвам се от Оуен, развързвам
кърпата около врата му, сетне я набутвам в чекмеджето, като през цялото време се опитвам
да усмъртя Емъри с поглед.
— Всъщност идеята ми харесва — отбелязва Оуен.
Гласът му ме кара да се разтревожа за безопасността на света, защото току-що вдишах
огромно количество кислород, заради думите му. Поглеждам към отражението му в
огледалото, а той се накланя в стола, вперил поглед в мен.
Той иска да прекара почивните дни с мен? По дяволите, няма начин. Ако това се случи,
ще се случат и други неща, а аз не знам дали още съм готова за тях. Освен това, ще бъда заета
с… По дяволите. Изобщо не съм заета. През тези почивни дни Лидия заминава за Пасадена.
Така че и това извинение отпада.
— Само я погледни колко усърдно се опитва да измисли извинение — подмята Емъри
развеселено.
Сега и двамата се блещят насреща ми, очаквайки моя отговор. Грабвам шапката на Оуен,
нахлупвам я на главата си и се отправям директно към изхода. Не съм длъжна да прекарвам с
Оуен уикенда, а още по-малко да устройвам малко шоу за забавление на Емъри. Отварям
вратата и се насочвам към апартамента си, който по случайност е в една и съща посока с
ателието на Оуен, затова не се учудвам, когато той се появява до мен.
Крачките ни са в синхрон и аз започвам да ги броя. Чудя се дали ще мълчим през целия
път до ателието му.
Тринайсет, четиринайсет, петнайсет…
— За какво мислиш? — пита той тихо.
Спирам да броя крачките, защото вече не вървя. Оуен също не върви, защото стои
директно пред мен и ме гледа с огромните си, подчертани от новата му къса прическа очи.
— Няма да прекарам уикенда с теб. Не мога да повярвам, че дори може да ти хрумне да
го предложиш.
Той поклаща глава.
— Аз не съм го предложил. Твоята нетактична съквартирантка го направи. Аз само
казах, че идеята ми харесва.
Изсумтявам и ядно скръствам ръце пред гърдите си. Забивам поглед в земята и се
опитвам да разбера защо съм толкова бясна точно сега. Ако си тръгна от него, яростта ми
няма да се укроти, защото тъкмо това е проблемът. Мисълта да прекарам уикенда с него, ме
вълнува, и фактът, че не мога да измисля убедителна причина защо това е лоша идея, ме
изкарва от кожата. Предполагам все още чувствам, че Оуен ми дължи подробно обяснение.
Или по-голямо извинение. Ако Харисън не му се бе обадил снощи, навярно никога повече
нямаше да чуя нещо за него или да го видя отново. Това е малко съкрушително за
самочувствието ми, затова ми е толкова трудно да повярвам, че той изведнъж иска да
прекара известно време с мен.
Отпускам ръце, подпирам ги на хълбоците си и вдигам поглед към него.
— Защо поне не ми каза, че заминаваш, преди да ми вържеш тенекия?
Знам, че преди малко той се опита да обясни, но тогава оправданията му не бяха
достатъчно убедителни, защото все още съм разстроена заради това. Разбира се, той може би