Аз й позволявам, защото искам този уикенд да бъде най-хубавият в живота й и ще се
радвам, ако замразената пица и зърнените закуски ми помогнат да го осъществя.
— Мисля, че се справихме добре. — Тя поглежда надолу към количката, проверявайки
дали е взела всичко, което й е нужно. — Обаче ще се наложи да вземем такси. Не можем да
носим всичко това.
Аз обръщам обратно количката, точно когато стигаме до касата.
— Забравихме нещо — заявявам.
— Как така? Та ние изкупихме целия магазин.
Насочвам се в обратната посока.
— Забравихме подаръка за рождения ти ден.
Очаквам, че тя ще изтича пред мен в знак на протест, както навярно щяха да направят
повечето момичета. Вместо това, Обърн заплясква с ръце. Струва ми се, че дори току-що
изписка възторжено. Сграбчва ръката ми с две ръце и пита:
— Колко мога да похарча?
Вълнението й ми напомня за онзи път, когато баща ми ни заведе двамата с Кеъри в
магазина за играчки „Тойс Ар Ас“. Кеъри беше с две години по-голям, но нашите рождени
дни бяха само с една седмица разлика. Баща ни обичаше да прави такива неща, когато
Калахан Джентри още знаеше как да бъде баща. Още помня един такъв поход в магазина;
искаше да превърне избора на подарък в игра. Каза ни да си намислим номер на пътека и на
рафт и да вземем каквото си харесаме от този конкретен рафт. Кеъри беше пръв и двамата се
озовахме в секцията с конструктори „Лего“, което беше типично за брат ми — той винаги
имаше късмет. Когато дойде моят ред, не уцелих толкова добре. Моите номера ни отведоха в
секцията с играчки „Барби“ и разочарованието ми нямаше граници. Кеъри беше от този тип
братя, който когато не ме дразнеше или поступваше, се превръщаше в мой яростен защитник.
Той погледна към баща ми и каза:
— Ами ако той е объркал номерата? Ако вместо четвърта пътека и трети рафт е
трябвало да бъде четвърти рафт и трета пътека?
Баща ми гордо се усмихна.
— Това е много типично за един адвокат, Кеъри. — Ние се преместихме на трета пътека,
която се оказа секцията със спортни стоки. Не помня какво в крайна сметка си избрах.
Просто съм запомнил този ден и сега, въпреки онзи ужасен момент в секцията с „Барби“,
тази случка е най-любимият ми спомен за нас тримата.
Хващам Обърн за ръката и спирам да бутам количката.
— Избери си номер на пътека.
Тя повдига вежда и поглежда зад себе си, опитвайки се да зърне номерата на пътеките,
но аз закривам гледката й.
— Без шмекеруване. Намисли си номер на пътека и рафт. Ще ти купя каквото си
избереш от този рафт.
Тя се усмихва. Играта й харесва.
— Щастливото число тринайсет — оповестява тя. — Но откъде да зная колко рафтове
има там?
— Просто отгатни. Може да имаш късмет.
Обърн стиска долната си устна с палец и показалец, съсредоточавайки поглед върху мен.
— Ако кажа рафт номер едно, как ще се брои — от горе надолу или обратно?
— От долу.
Обърн ми се усмихва и очите й засияват.
— Редица тринайсет, рафт номер две. — Тя е толкова развълнувана, сякаш никога досега
не е получавала подарък. Освен това прехапва долната си устна, да прикрие вълнението си.
Господи, тази жена наистина е възхитителна.
Аз се обръщам и се оказва, че се намираме от другата страна на пътека тринайсет.
— Прилича на спортни стоки или електроника.
Спътницата ми подскача леко и додава:
— Или бижута.
О, по дяволите. Бижутата са толкова близо до електрониката. Това може да се окаже
най-скъпият подарък за рожден ден, който съм купувал. Тя пуска ръката ми, хваща дръжката
на количката и я бута припряно пред себе си.
— Побързай, Оуен.
Ако знаех, че подаръците за рожден ден толкова я радват, щях да й купя един в деня,
когато се срещнахме. И да продължа през всеки следващ ден.
Все още вървим към пътека тринайсет, когато отминаваме бижутата и електрониката,
елиминирайки и двете възможности. Спираме до пътека дванайсет и макар да стоим пред
секцията със спортни стоки, Обърн е все така развълнувана.
— Толкова съм нервна — признава тя, приближавайки на пръсти към пътека тринайсет.
Извръща поглед към мен и върху лицето й разцъфтява огромна усмивка.
— Палатки!
И после мигом изчезва.
Аз я следвам, бутайки количката пред себе си и когато завивам зад ъгъла, тя вече
издърпва една палатка от рафта.
— Искам тази! — възкликва ентусиазирано. Но сетне я бута обратно на мястото й върху
рафта. — Не, не, искам тази — мърмори под нос. — Синьото е любимият му цвят. —