Вдигам ръка и докосвам пръста й през мрежата. Тя разтваря длан и я притисва към
моята.
— Така ще се наложи да останем тук през цялата нощ, Обърн. Аз имам да правя много
признания.
Бих могъл да й кажа откъде я познавам. Да я накарам да разбере защо изпитвам такова
непреодолимо желание да я защитавам. Но някои тайни ще отнеса в гроба си, а тази
определено е една от тях.
Вместо това, решавам да направя различно признание. Тайна, което не означава толкова
много за мен. Доверявам й нещо безопасно.
— В моя телефон има само три номера. На баща ми, на Харисън и на братовчед ми
Райли, но от шест месеца не съм говорил с него. Това е.
Тя мълчи. Не знае какво да каже, защото кой човек има само три номера в телефона си?
Очевидно някой с проблеми.
— Защо имаш толкова малко номера?
Харесвам очите й. Те са много изразителни и в момента в тях се чете болка заради мен,
защото осъзнава, че тя не е единствената самотна душа в Далас.
— След като завърших гимназия, може да се каже, че поех по свой път. Концентрирах се
върху рисуването и нищо друго. Изгубих старите си контакти, когато преди година си смених
телефона, а след известно време осъзнах, че вече не желая с никого да разговарям. Баба ми и
дядо ми починаха преди години. Имам само един братовчед, но както вече ти казах, ние
почти не общуваме. Освен номерата на Харисън и баща ми, нямам нужда от ничии други
телефонни номера.
Сега пръстите й галят дланта ми. Тя се взира в ръцете си, без да ме поглежда.
— Нека видя телефона ти.
Вадя го от джоба и й го подавам под мрежата, защото й казах истината. Тя може сама да
се убеди в честността ми. Три номера и това е всичко.
Пръстите й се плъзгат няколко минути по екрана, преди да ми върне телефона.
— Ето. Сега са четири.
Свеждам поглед към екрана и чета името й в контактите. Смея се, когато виждам как се
е записала.
Обърн Мейсън-е-най-прекрасното-презиме Рийд.
Прибирам обратно телефона в джоба си и отново докосвам ръката й през мрежата.
— Сега е твой ред — подканвам я.
Тя поклаща глава.
— Ти все още имаш много да наваксваш. Продължавай.
Въздъхвам и се претъркулвам по гръб. Все още не искам да й признавам каквото и да
било, но ме е страх, че ако скоро не излезем от тази палатка, ще й разкажа всичко, което тая в
себе си, и дори това, което тя не желае да чуе. Но навярно така ще е най-добре. Може би ако
й кажа истината, тя ще я приеме, ще ми повярва и ще разбере, че веднага щом се върна,
всичко ще бъде различно. Може би ако споделя истината, ще имаме шанс да съхраним
нашите отношения и след понеделник.
— Имаш предвид онази нощ, когато не дойдох? — Замълчавам, защото сърцето ми
тупти толкова бързо, че ми е трудно да мисля за каквото и да било. Знам, че трябва да й
призная, но нямам представа как да го направя. Колкото и да се опитвам да й поднеса
информацията в благоприятна светлина, знам, че тя няма да я приеме добре и аз прекрасно я
разбирам. Но се уморих да крия истината.
Обръщам се настрани, с лице към нея. Отварям уста, за да разкрия тайната, но ме
прекъсва почукване на входната врата.
Смутеното изражение на лицето й ми подсказва, че тя не очаква посетители.
— Трябва да отворя. Почакай тук.
Обърн тутакси изпълзява от палатката, а аз отново се претъркулвам по гръб и въздъхвам.
След няколко секунди Обърн се връща в стаята и прикляква пред палатката.
— Оуен.
Гласът й звучи обезумяло и аз се повдигам на лакът, когато тя пъхва глава в палатката.
Очите й са пълни с тревога.
— Трябва да отворя вратата, но моля те, не излизай от стаята, става ли? Ще ти обясня
всичко веднага след като тя си тръгне. Обещавам.
Кимвам, ненавиждайки страха в гласа й. Както и факта, че тя иска да ме скрие от този,
който чака на прага й.
Обърн излиза от стаята и затваря вратата. Отпускам се върху възглавниците и се
заслушвам, уверен, че сега ще чуя едно от признанията й, макар че тя изглежда все още не е
готова да го сподели с мен.
Чувам как се отваря входната врата и първото, което последва, е детски глас.
— Мамче, погледни! Виж какво ми купи баба Лидия.
И тогава до мен долита отговорът й:
— Еха! Точно това, което искаше.
Нима той току-що я нарече „мамче“?
Разнася се влачене на крака по пода.
— Знам, че е много неочаквано — казва женски глас, — но трябваше още преди часове
да сме заминали за Пасадена. Както и да е, свекърва ми беше приета в болница, а Трей е на