дежурство…
— О, не, Лидия… — прекъсва я Обърн.
— О, тя е добре. Отново проблеми с диабета, което нямаше да се случи, ако просто се бе
грижила за себе си, както й казвам. Но тя не го прави и сега очаква цялото семейство да
зареже плановете си, за да се грижи за нея.
Чувам как се завърта дръжката на вратата.
— Ей Джей, не — разнася се гласът на Обърн. — Не влизай в стаята на мама.
— Във всеки случай — продължава жената, — налага се да й занеса някои вещи, но в
интензивното отделение не допускат деца, затова ти трябва да го гледаш за няколко часа.
— Разбира се — отвръща Обърн. — Тук ли?
— Да, нямам време да ви откарам у дома.
— Добре — съгласява се Обърн. Звучи развълнувано. Сякаш не е свикнала жената да й
поверява грижите за детето. Тя е толкова развълнувана, че навярно не е забелязала как Ей
Джей отново отваря вратата на стаята й.
— Ще го взема по-късно довечера — оповестява жената.
— Може да прекара нощта тук — с надежда в гласа предлага Обърн. — Ще го доведа
утре сутринта.
Сега вратата на спалнята е отворена и едно малко момченце се отпуска на колене пред
палатката. Аз се повдигам на лакти и се усмихвам в отговор на усмивката му.
— Защо си в палатката? — пита детето.
Притискам пръст към устните си.
— Шшт.
Той се ухилва и пропълзява в палатката. Изглежда на около четири или пет години и
очите му не са зелени като на Обърн. Ирисите му са с оттенъци на различни цветове. Кафяво,
сиво, зелено. Като платно.
Косата му не притежава нейния уникален цвят, неговата е тъмнокестенява.
Предполагам, че я е наследил от баща си, но откривам у него много от Обърн. Най-вече в
изражението му, което в момента е любопитно.
— Палатката тайна ли е? — пита момченцето.
Кимвам.
— Да. Никой не знае, че палатката е тук, затова трябва да го запазим само между нас
двамата, става ли?
Детето се усмихва и кимва на свой ред, сякаш се вълнува, че има тайна.
— Мога да пазя тайни.
— Това е добре — хваля го аз. — Защото не мускулите правят мъжете силни. А тайните.
Колкото повече тайни пазиш, толкова по-силен ставаш отвътре.
Той се ухилва.
— Искам да съм силен.
Тъкмо понечвам да го помоля да се върне във всекидневната, преди да е привлякъл
вниманието към мен, когато чувам как се отваря вратата на спалнята.
— Ей Джей, ела да прегърнеш баба Лидия — вика го жената. Стъпките й се чуват по-
ясно и очите на момченцето се разширяват.
— Лидия, почакай — разнася се изпълненият с паника глас на Обърн. Но закъснява с
няколко секунди, защото нямам време да прибера краката си в палатката, преди Лидия да
влезе в стаята.
Виждам как жената тутакси се заковава на място. Не мога да видя лицето й, но не е
нужно да съм ясновидец, за да се досетя, че никак не е във възторг от факта, че Ей Джей в
момента е в тази палатка.
— Ей Джей — гласът й е твърд. — Излез от палатката, скъпи.
Ей Джей ми се ухилва и притиска пръст към устата си.
— Аз не съм в палатката, бабо Лидия. Тук няма палатка.
— Лидия, мога да обясня — заговорва Обърн и се навежда. Подканва с жест Ей Джей да
излезе и за секунда очите й срещат моите. — Той е просто приятел. Помагаше ми да
разпънем палатката за Ей Джей.
— Ей Джей, да вървим, скъпи. — Лидия сграбчва ръката на детето и го издърпва от
палатката. — Ти може да нямаш нищо против да позволяваш на сина си да седи в една стая с
напълно непознати, но не и аз.
Виждам разочарованието на Обърн, което я обгръща като пелена. Лицето на Ей Джей
също помръква, когато разбира, че Лидия няма да му позволи да остане. Аз го последвам,
изпълзявам от палатката и се изправям на крака.
— Всичко е наред, аз си тръгвам — опитвам се да я успокоя. — Ние току-що свършихме
с палатката.
Лидия ме оглежда от главата до петите, без да се впечатли от видяното. Иска ми се да я
изгледам по същия начин, но не желая да усложнявам още повече нещата за Обърн. Когато я
разглеждам по-добре, осъзнавам, че съм я виждал и преди. Оттогава е изминало доста време,
но тя ни най-малко не се е променила, само в правата й тъмна коса се забелязват малки сиви
нишки. Все още изглежда безстрастна и заплашителна, както някога.
Извръща се към Ей Джей.
— Ей Джей, вземи си играчката. Трябва да вървим.
Обърн следва по петите Лидия от стаята.
— Лидия, моля те. — Махва с ръка към мен. — Той си тръгва. Ще бъдем само двамата с