— Съжалявам. Не знаех.
Той пристъпва към мен и нежно ме стиска за раменете, докато ме гледа право в очите.
— Тревожа се за теб, Обърн. Моля те, не се доверявай на никого, докато аз първо не го
проверя. Можех да те предупредя за него.
Той ме прегръща. Нужно е да положа огромни усилия, за да отвърна на прегръдката му,
но го правя.
— Нали не искаш неговата репутация да застане между теб и сина ти? Няма да бъде
добре за теб.
Кимам, притиснала глава към гърдите му, но искам да го отблъсна от себе си, заради
прикритата заплаха. Той е същият като майка си. Винаги използва моята ситуация с Ей
Джей, за да ме манипулира. Това ме прекършва, унищожава увереността, която мигом ме
изпълва, когато съм в обятията на Оуен.
Отдръпвам се от него и с усилие се усмихвам.
— Не искам да имам нищо общо с него — уверявам Трей. Трудно ми е да изрека думите,
защото може би в тях има частица истина. Дори не ми се мисли колко съм бясна на Оуен в
този миг, докато Трей още стои пред мен. — Благодаря ти, че ми каза — промърморвам и се
запътвам към вратата. Отварям я, за да разбере намека. — Сега искам да остана сама. Имах
дълъг ден.
Трей отива към вратата, после се спира.
— Ще се видим на вечеря в неделя, нали?
Кимвам и отново си лепвам усмивка, за да го успокоя. Веднага щом затварям вратата, я
заключвам и хуквам към моята стая. Пропълзявам в палатката и откривам малко листче
хартия под възглавницата ми. Вземам го и чета:
Моля те, ела в ателието ми довечера. Трябва да поговорим.
Чета бележката на Оуен толкова пъти, че бих могла да я напиша с неговия почерк.
Отпускам се върху възглавницата и въздъхвам, защото нямам представа какво да правя. Нищо
не може да извини факта, че той отива в затвора, както и това, че ме е излъгал. Ала въпреки
случилото се току-що, всяка частица от мен копнее за него. Едва го познавам, но въпреки
това усещам онази позната болка да стяга сърцето ми. Трябва да го видя още веднъж, дори и
само за да му кажа „сбогом“.
Глава 12
ОУЕН
Трябваше да й кажа. В момента, в който ме пуснаха от ареста, трябваше да отида право в
апартамента й и да й разкажа всичко.
Вече час кръстосвам ателието. Правя това, когато съм бесен, а в момента дори не мога
да си спомня кога за последен път съм бил толкова гневен. Ще изровя дупка в пода, ако не се
спра.
Но аз знам, че досега тя е прочела бележката ми. Бяха изминали два часа, откакто я
оставих върху възглавницата й и започвам да мисля, че Обърн вече се е отказала от мен. Не я
виня. Колкото и да ми се иска да я убедя, че Трей не е добър за нея, а аз не съм толкова лош,
за какъвто ме смята в момента, имам чувството, че дори няма да имам тази възможност.
Нямам представа какво са й наговорили за мен.
Тъкмо се запътвам към стълбата, когато чувам тихо почукване върху стъклената врата.
Не бързам към вратата. Тичам към нея.
Когато я отварям, очите й срещат за кратко моите. Тя нервно се озърта през рамо, бързо
се вмъква вътре и затваря вратата.
Ненавиждам това. Ненавиждам, че тя се страхува да бъде тук, бои се, че някой може да я
види как влиза в дома ми.
Тя не ми вярва.
Извръща се с лице към мен и аз мразя разочарованието, което сега струи от очите й.
Трябва да поговорим, а не ми се иска да го правим до вратата, затова се пресягам зад нея
и заключвам.
— Благодаря ти, че дойде.
Обърн не отговоря. Чака да кажа нещо друго.
— Ще се качиш ли горе с мен?
Тя поглежда над рамото ми към коридора и кимва. Следва ме, докато прекосявам
ателието и после нагоре по стълбата към апартамента ми. Наистина е невероятно колко са
различни сега нещата помежду ни. Само допреди два часа всичко беше идеално. А сега…
Удивително е как една истина може да отдалечи двама души един от друг.
Отивам в кухнята и й предлагам нещо за пиене. Може би ако й налея питие, разговорът
ще продължи по-дълго. Толкова много неща искам да й обясня, само ако тя ми даде тази
възможност.
Тя не желае питие.
Стои насред стаята и сякаш се бои да ме доближи. Погледът й обхожда всичко наоколо,
като че ли никога не е била тук. Сега, когато знае, ме гледа по друг начин.
Мълчаливо я наблюдавам, докато тя се оглежда. Накрая очите й отново срещат моите.
Настъпва дълга пауза, докато Обърн събира кураж, за да ме попита това, което е дошла да
узнае.
— Зависим ли си, Оуен?
Тя не шикалкави. Прямотата й ме кара да се свия, защото няма нищо по-лесно от