трясък. Преди да направя и три крачки, той ми препречва пътя.
— Той не е опасен, Трей. Той е наркоман. И между нас няма нищо, просто отидох в
ателието му, за да взема парите, които ми дължи.
Трей внимателно изучава лицето ми, най-вероятно за да разбере дали лъжа. Аз
въздъхвам и завъртам очи.
— Ако имаше нещо, щях да остана в ателието му повече от пет минути. — Промушвам
се покрай него и закрачвам към апартамента си. — Господи, Трей. Ти се държиш, сякаш
имаш повод за ревност.
Той отново застава пред мен, принуждавайки ме да спра. За няколко секунди се вторачва
мълчаливо в мен.
— Аз ревнувам, Обърн.
Сепвам се и преглъщам буцата, заседнала в гърлото ми. Освен това продължавам да го
гледам в очакване да вземе думите си назад, но той не го прави. Гледа ме и в погледа му се
чете искреност.
Той е брат на Адам. Той е чичо на Ей Джей.
Не мога.
Това е Трей.
Заобикалям го и продължавам да вървя. Намираме се само на една пресечка от
апартамента ми, така че не се изненадвам, когато чувам крачките му зад гърба си.
Продължавам да вървя, опитвайки се да осмисля последните два часа от живота си, но ми е
малко трудно, когато ревнивият брат на мъртвото ми гадже ме преследва.
Когато стигам до вратата, отключвам и се извръщам с лице към него. Очите на Трей са
като остри ножове, които дълбаят в мен, сякаш изстъргват душата ми, превръщайки ме в
празна черупка. Отварям уста, за да му пожелая „лека нощ“, когато той вдига ръка и я
подпира на рамката на вратата, на нивото на главата ми.
— Някога мислила ли си за това?
Знам какво има предвид, но се правя, че не разбирам.
— За какво?
Погледът му се свежда и се задържа върху устните ми.
— За нас.
За нас.
Аз и Трей.
Честно мога да кажа „не“, никога не съм мислила за това. Но не желая да нараня
чувствата му, затова предпочитам да не отговоря.
— Има смисъл, Обърн.
Клатя решително глава. Не искам да изглеждам упорита и неотстъпчива, но точно такава
се чувствам.
— Няма никакъв смисъл — заявявам категорично. — Ти си брат на Адам. Чичо на Ей
Джей. Това ще го обърка.
Трей прави крачка напред. Близостта му е различна от тази на Оуен. Близостта на Трей
ме задушава, сякаш имам нужда да пробия дупка в атмосферата, за да дишам.
— Аз го обичам, Обърн. Аз съм единственият достоен баща за твоето момче — заявява
той. — Той живее в моя дом с майка ми и ако двамата с теб бяхме заедно…
Аз тутакси се изправям.
— Надявам се, че няма да използваш сина ми като извинение защо трябва да се срещам
с теб. — Гневът в гласа ми изненадва самата мен, затова знам, че изумява и Трей.
Той прокарва ръка през косата си и за миг изглежда смутен, не знае какво да каже.
Погледът му се отмества към коридора, докато се опитва да измисли отговор.
— Виж — подхваща той и очите му отново срещат моите. — Не се опитвам да го
използвам, за да се сближа с теб. Осъзнавам как прозвуча. Просто казвам… че в това има
смисъл. В това да сме заедно има смисъл.
Не отговарям, защото в думите му има известна истина. Лидия вярва на Трей повече,
отколкото на всеки друг на света. Ако Трей и аз бяхме заедно…
— Помисли за това — додава той, без да настоява за отговор веднага. — Можем да
започнем бавно. Да видим дали ще си подхождаме. — Сваля ръка от рамката на вратата и
отстъпва назад, давайки ми възможност да си поема дъх. — Ще поговорим за това в неделя
вечерта. Сега трябва да се връщам на работа. Обещай ми, че ще заключиш вратата, става ли?
Кимам и се ненавиждам за това, защото не желая той да си мисли, че съм се съгласила с
всичко, което току-що ми е казал.
Но… това има смисъл. Той живее в един дом с Ей Джей и Лидия, а единственото, което
искам, е да прекарвам повече време със сина си. Вече съм достигнала до този етап, когато не
ме е грижа какво ще ми струва, стига да бъда повече време с Ей Джей; просто се нуждая от
това. Той ми липсва.
Не ми харесва това, че обмислям предложението му. Не изпитвам към Трей и частица от
онова, което изпитвах към Адам. А дори не мога да го сравня с това, което чувствам към
Оуен.
Но той е прав. Ако съм с него, ще бъда близо до Ей Джей. А Ей Джей е най-скъпото ми
същество на този свят. Ще направя всичко, за да си върна сина.
Всичко, което е нужно.
* * *
Преди да се преместя тук, Лидия ме бе уверила, че в Далас движението не е толкова
натоварено. Когато я попитах колко време ще ми е нужно, за да стигна от моето, тогава още