потенциално жилище, до нейната къща, тя ми бе отвърнала: „О, разстоянието не е повече от
шестнайсетина километра“.
Но бе забравила да спомене, че шестнайсет километра в Далас са четиридесет и пет
минути път с такси. Повечето дни дори не приключвам работа преди седем вечерта. Докато
взема такси и стигна до дома й, Ей Джей вече трябва да си ляга. Поради това тя казва, че е
неудобно да ги посещавам през седмицата. „Става неспокоен“ — твърди тя.
И така неделните вечери и всеки друг ден от седмицата, когато ми се удава да я убедя да
ми позволи да отида, е цялото време, което имам със сина си. Разбира се, аз удължавам
неделите, доколкото мога. Понякога пристигам на обяд и оставам, докато стане време Ей
Джей да си ляга. Знам, че това я дразни, но честно казано, изобщо не ме е грижа. Той е мой
син и аз не съм длъжна да моля за разрешение да го посетя.
Днес беше един изключително дълъг ден с него и аз се наслаждавах на всяка секунда.
Веднага щом се събудих сутринта, взех душ и се обадих за такси. Пристигнах в дома на
Лидия след закуска и оттогава Ей Джей не се е отделял от мен. След вечеря го отведох до
дивана и той заспа в скута ми по средата на анимационното филмче. Обикновено измивам
чиниите и почиствам след вечеря, но този път не предложих. Тази вечер просто искам да
гушкам моето малко момче, докато спи.
Не знам дали Трей се опитва да ми докаже колко добър домакин може да бъде, или аз го
виждам в различна светлина, но той запретна ръкави и почисти цялата кухня. Съдейки по
звука, току-що бе заредил и пуснал миялната машина.
Вдигам глава, когато той се появява на вратата между всекидневната и кухнята. Обляга
се на рамката и се усмихва, когато ни вижда прегърнати на дивана.
Наблюдава ни мълчаливо няколко минути, докато Лидия не влиза в стаята, прекъсвайки
уютния момент.
— Надявам се, че не е спал дълго — заявява укорително, без да откъсва поглед от Ей
Джей в прегръдките ми. — Когато му позволяваш да заспива толкова рано, той се буди
посред нощ.
— Той заспа преди няколко минути — уверявам я аз. — Всичко ще е наред.
Тя се настанява на един от столовете до дивана и поглежда към Трей, който все още
стои на вратата.
— Дежурен ли си тази нощ? — пита Лидия. Трей кимва и се изправя.
— Аха. Всъщност вече трябва да вървя — отвръща той. Поглежда към мен. — Искаш ли
да те закарам до вас?
Свеждам поглед към Ей Джей, все още не съм готова да се разделя с него, но не съм
сигурна дали трябва да направя това, което възнамерявах, докато Ей Джей все още спи в
скута ми. Бях събрала кураж да говоря с Лидия за нашето споразумение и тази вечер ми се
струва подходящото време.
— Всъщност се надявах да поговоря с майка ти, преди да си тръгна — казвам на Трей.
Чувствам, че Лидия ме гледа, но не отвръщам на погледа й. Човек би си помислил, че
след като съм живяла толкова дълго с нея, вече не би трябвало да ме плаши. Обаче е трудно
да не се страхуваш от някого, който държи властта над единственото, което искаш в живота.
— Каквото и да е, може да почака, Обърн — отсича Лидия. — Аз съм изморена, а Трей
трябва да върви на работа.
Прокарвам ръка през косата на Ей Джей. Наследил е косата на баща си. Мека и фина,
като коприна.
— Лидия — подхващам тихо. Поглеждам към нея и стомахът ми се присвива, а сърцето
ми се качва в гърлото. Тя ме пресича всеки път, когато се опитвам да поговоря с нея за това,
но съм длъжна най-после да приключа. — Искам да говоря с теб за попечителството. И ще
ти бъда много признателна, ако можем да го обсъдим тази вечер, защото за мен е убийствено
да не виждам Ей Джей толкова често, колкото съм свикнала.
Когато живеех с тях в Портланд, го виждах всеки ден. Тогава попечителството не беше
такъв проблем, защото всеки ден се връщах от училище в дома, където ме очакваше синът ми.
Въпреки че Лидия имаше крайната дума по всичко, отнасящо се до Ей Джей, аз все още се
чувствах негова майка.
Но откакто преди няколко месеца тя го взе и се премести в Далас, аз се чувствам като
най-лошата майка на света. Почти нямам възможност да го виждам. Всеки път, когато говоря
с него по телефона, плача, след като затворя. Не мога да не си мисля, че тя преднамерено го
отдалечава от мен.
— Обърн, ти знаеш, че си добре дошла да го виждаш по всяко време, когато пожелаеш.
Клатя глава.
— Но тъкмо за това става дума — не се отказвам аз. — Не съм добре дошла. — Гласът