никого. Не помага на никого.
Позволявам го и го правя от години. И сега плащам най-високата цена, защото това ми
струва твоята загуба, Обърн.
Три седмици по-рано
Свеждам поглед към телефона и стомахът ми се присвива, когато виждам номера на
баща си. Щом ми се обажда толкова късно, това може да означава само едно.
— Трябва да вървя — казвам, когато отказвам разговора и пъхам телефона обратно в
джоба си. Побутвам чашата към нея, виждам как лицето й помръква и тя кимва, но бързо се
извръща, за да скрие разочарованието си.
— Е, благодаря за работата — казва. — И за това, че ме изпрати до вкъщи.
Накланям се към барплота и отпускам глава върху дланите си. Разтривам лицето си,
когато всъщност ми се иска да се сритам. Точно сега нещата помежду ни вървяха толкова
добре, но в секундата, в която баща ми позвъни и аз отказвам разговора, всичко започва да
изглежда противоположно на това, което действително е.
Тя мисли, че си тръгвам, защото току-що ми се е обадило момиче. Нищо не е по-далеч
от истината и макар да се ненавиждам, задето току-що я разочаровах, ми харесва, че тя
ревнува. Хората не ревнуват, ако не изпитват никакви чувства.
Тя се преструва, че е заета с миенето на чашата ми за кафе и не забелязва, че стоя зад
нея.
— Не беше момиче — обяснявам. Близостта на гласа ми я сепва, тя се извърта и ме
гледа с широко отворени очи. Не казва нищо, затова пристъпвам още една крачка по-близо и
го казвам отново, за да съм сигурен, че тя разбира и ми вярва.
— Не искам да мислиш, че си тръгвам, защото ми се е обадило друго момиче.
Виждам облекчението в очите й и плахата усмивка, мярнала се върху устните й, но тя
отново се извръща към умивалника с надеждата, че не съм забелязал.
— Не е моя работа кой ти се обажда, Оуен.
Ухилвам се, макар че тя не може да ме види. Разбира се, това не е нейна работа, но тя
иска да бъде нейна не по-малко от мен. Скъсявам разстоянието помежду ни, като поставям
длани върху плота от двете й страни. Отпускам брадичка върху рамото й, искам да заровя
глава в шията й, да вдъхна уханието й, но стискам ръба на плота и не помръдвам от мястото
си. Става ми още по-трудно да контролирам желанието си, когато тя се обляга върху гърдите
ми.
Искам да направя толкова много неща в този миг. Искам да я притисна в обятията си. Да
я целуна. Да я вдигна на ръце и да я отнеса в леглото. Искам да й призная всички неща,
запечатани в душата ми като в бутилка, откакто тя се появи на прага ми.
Желая всичко това толкова отчаяно, че съм готов да сторя последното нещо, което
искам: да забавя темпото, за да не я изплаша.
— Искам да те видя отново — прошепвам.
Когато тя отвръща, добре“, ми е нужна цялата воля, за да не я сграбча и да не я завъртя
към мен. Някак си успявам да остана спокоен и овладян, дори когато тя ме изпраща до
вратата и двамата се сбогуваме.
И когато Обърн най-после затваря вратата за последен път, аз искам отново да почукам.
Искам да я отвори за четвърти път, за да мога да докосна с устни нейните, да почувствам
обещанията за нашето бъдеще.
Докато се колебая дали да си тръгна и да почакам до утре, или да се върна и да я
накарам да отвори вратата, за да я целуна тази вечер, телефонът взема решението вместо
мен. Изваждам го от джоба си и отговарям на обаждането на татко.
— Добре ли си? — питам го.
— Оуен… мамка му… това…
По гласа му разбирам, че е пиян. Той промърморва нещо неразбираемо и после… нищо.
— Татко?
Мълчание. Когато излизам от жилищната сграда, закривам с ръка другото ухо, за да го
чувам по-добре.
— Татко! — крещя.
Чувам някакво шумолене и някакво мърморене.
— Знам, че не биваше да го правя… прости ми, Оуен, просто не можах…
Затварям очи и се опитвам да се овладея, но в думите му няма смисъл.
— Кажи ми къде си. Вече съм на път.
Той смотолевя името на улица, недалеч от дома му. Казвам му да не мърда оттам и
пробягвам целия път до апартамента си, за да взема колата.
Нямам представа какво ще заваря, когато стигна при него. Само се надявам да не е
извършил нещо глупаво, заради което могат да го арестуват. Досега звездите сякаш бяха на
негова страна, но никой не може да има толкова много късмет като него и да продължава да
се измъква безнаказано.
* * *
Когато завивам по улицата, не виждам нищо. Тук-там има няколко пръснати къщи, но