Той се извръща с лице към мен и продължава да върви заднишком към коридора.
— Да, какъв размер дрехи носиш. Не можеш да се появиш тази вечер с това одеяние. —
Той сочи към дънките и тениската ми. Кимва ми да го последвам и се обръща, за да поеме по
стълбата, водеща към стаята над нас. Може и да си падам по симпатичен, леко крив преден
зъб, но да следвам непознати в неизвестна посока е вече прекалено. Време е да тегля
чертата.
— Почакай! — подвиквам и спирам в подножието на стълбата. Той спира и се
извръща. — Не може ли поне да ми обясниш за какво е всичко това? Защото започвам да
преосмислям идиотското си решение да се доверя на един напълно непознат.
Той поглежда през рамо към посоката, накъдето води стълбата, а сетне отново към мен.
Въздъхва раздразнено, преди да слезе с няколко стъпала. Присяда и ме гледа право в очите.
Опира лакти на коленете, накланя се напред и спокойно се усмихва.
— Казвам се Оуен Джентри. Аз съм художник и това е моето ателие. Имам изложба след
по-малко от час и се нуждая от някой, който да се занимава с продажбите, а гаджето ми
скъса с мен миналата седмица.
Художник.
Изложба.
След по-малко от час.
И гадже? Не е моя работа.
Пристъпвам от крак на крак, оглеждам още веднъж ателието зад гърба си, сетне
отмествам поглед към него.
— Не трябва ли да имам някаква подготовка?
— Знаеш ли как да си служиш с калкулатор?
Въртя очи.
— Да.
— Смятай се подготвена. Ще ми трябваш най-много за два часа, после ще ти дам две
стотачки и можеш да си вървиш по пътя.
Два часа.
Две стотачки.
Нещо не се връзваше.
— Къде е уловката?
— Няма уловка.
— Защо ти е нужна помощ, след като плащаш по сто долара на час? Трябва да има
уловка. Тук би трябвало да гъмжи от желаещи.
Оуен прокарва длан по брадичката си, движейки я напред-назад, сякаш се опитва да
отнеме напрежението.
— Гаджето ми пропусна да спомене, че напуска и работата си в деня, когато скъса с
мен. Обадих й се преди два часа, когато не се появи да ми помогне да се подготвим за
изложбата. В случая става дума за търсене на служител в последната минута. Може би ти
просто си се озовала на подходящото място в подходящото време. — Той става и се обръща.
Аз не помръдвам от мястото си в подножието на стълбата.
— Ти си направил от гаджето си своя служителка? Това никога не е добра идея.
— Аз направих от своята служителка гадже. Още по-лоша идея. — Той се спира в горния
край на стълбата, извръща се и поглежда надолу към мен. — Как се казваш?
— Обърн.
Погледът му се отмества към косата ми, което е разбираемо. Всички предполагат, че съм
наречена Обърн заради цвета на косата ми, но в най-добрия случай той може да се определи
като ягодоворус. Червен е доста силно казано.
— А какви са презимето и фамилията ти, Обърн?
— Мейсън Рийд.
Оуен бавно отмята глава назад, сякаш издишва въздух към тавана. Аз проследявам
погледа му и поглеждам нагоре, но там няма нищо, освен бели тавански плочи. Той повдига
лявата си ръка, докосва челото си, после гърдите и продължава движението от едното рамо
към другото, като че ли се прекръства.
Какво, по дяволите, прави? Моли се?
Бъдещият ми работодател се вторачва отново надолу към мен с усмивка на уста.
— Мейсън истинското ти презиме ли е?
Кимвам. Доколкото знам, Мейсън не е чак толкова необичайно презиме и аз недоумявам
защо той изпълнява религиозни ритуали.
— Имаме еднакви презимена — оповестява Оуен.
Аз го изучавам мълчаливо, обмисляйки правдоподобността на отговора му.
— Сериозно ли говориш?
Той небрежно кима, пъха ръка в задния си джоб и вади портфейла си. Слиза още веднъж
по стълбата и ми подава шофьорската си книжка.
[2]
ОМГ .
Опитвам се да сподавя смеха си, но ми е трудно, затова закривам уста, с надеждата, че
няма да се забележи.
Оуен пъхва портфейла обратно в джоба си. Веждите му се повдигат и той ме стрелва
подозрително с поглед.
— Толкова ли си съобразителна?
Сега вече раменете ми се тресат от потиснатия смях. Чувствам се толкова ужасно.
Ужасно ми е жал заради него.
Той върти очи и изглежда малко смутен, задето се опитва да скрие собствената си
усмивка. Изкачва се отново по стълбата, този път не толкова уверено.
— Ето защо никога не казвам на никого презимето си — мърмори той.
Чувствам се виновна, задето го намирам толкова смешно, но притеснението му най-