за мен. Надявах се, но да се надяваш и да го видиш са две различни неща.
Не знам какво точно се случи в тази секунда, но и двамата едновременно правим крачка
напред. Нито един от нас не спира, ръцете й се обвиват около шията ми, а моите около
кръста й и двамата се вкопчваме в здрава прегръдка.
Свеждам глава към врата й и вдъхвам уханието й. Ако уханието й имаше цвят, щеше да е
розово. Сладко и невинно, като дъх на рози.
След дълга, но въпреки това твърде кратка прегръдка, тя отстъпва назад и улавя ръката
ми. Тегли ме към стаята си и аз я следвам. Когато отваря вратата, погледът ми попада върху
синята палатка, все още разпъната до леглото й. Тя не я е събрала и това ме кара да се
усмихна. Обърн затваря вратата на спалнята, грабва възглавници от леглото и ми се усмихва
нежно, докато ги мята в палатката и пропълзява вътре.
Ляга в палатката, а аз също се мушвам вътре и се излягам до нея. Ние сме с лице един
към друг и няколко мига само се гледаме. Накрая вдигам ръка и отмятам кичур коса от
челото й, но забелязвам, че тя лекичко се отдръпва. Отпускам ръка.
Като че ли тя не желае да започне разговор, защото знае, че първото, което трябва да
обсъдим, са отношенията й с Трей. Не искам да я поставям в неудобно положение, но в
същото време трябва да знам истината. Прокашлям се и с усилие изричам въпроса, който не
искам да задавам.
— Сега с него ли си?
Това са първите думи, които съм й казал, след като преди месец се сбогувахме.
Ненавиждам се, задето избрах точно тези думи. Трябваше да кажа: „Липсваше ми“ или
„Много си красива“. Трябваше да изрека думи, които биха й се понравили, ала вместо това
изтърсих тези, които й е трудно да чуе. Знам, че е така, защото тя свежда очи и вече не ме
гледа.
— Сложно е — промълвява.
Само ако знаеше.
— Обичаш ли го?
Обърн тутакси клати отрицателно глава. Това ме изпълва с облекчение, но ми е болно, че
тя е с някого поради грешна причина.
— Защо си с него?
Сега Обърн ме гледа в очите и изражението й се втвърдява.
— Поради същата причина, заради която не мога да бъда с теб. — Замълчава. — Ей
Джей.
Това навярно е единственото, което не искам да чуя, защото е единственото, над което
нямам контрол.
— Той те доближава до Ей Джей, а с мен е точно обратното.
Обърн кимва едва-едва.
— Изпитваш ли нещо към него? Изобщо някакво чувство?
Тя затваря очи, сякаш се срамува.
— Както казах… сложно е.
Протягам ръка и вземам нейната. Поднасям я към устните си и я целувам.
— Обърн, погледни ме.
Тя ме поглежда отново. Повече от всичко на света искам да се наведа и да я целуна. Ала
това е последното, което й е нужно. То още повече ще усложни живота й.
— Съжалявам — шепне тя.
Аз мигом клатя глава. Не искам да чувам как тя съжалява, задето не можем да бъдем
заедно. Вината за това е моя. Не нейна.
— Разбирам. Никога няма да бъда част от нещо, което би те разделило със сина ти. Но
ти трябва да разбереш, че Трей не е изходът. Той не е добър човек и ти няма да искаш Ей
Джей да израсне, имайки него за пример.
Тя се претъркулва по гръб и се взира нагоре. Не ми харесва, че тя се отдалечава от мен,
но виждам, че думите ми не са изненада за нея. Знам, че тя е наясно с това, що за човек е
Трей.
— Той обича Ей Джей. Добър е с него.
— Колко дълго? — питам я. — Колко дълго мислиш, че ще се преструва, за да те
спечели? Защото няма да продължи дълго, Обърн.
Тя вдига ръце към лицето си и раменете й започват да се тресат. Тутакси я прегръщам и
притискам към гърдите си. Не исках да дойда тук и да я карам да плаче.
— Прости ми — шепна. — Не ти казвам нищо, което ти вече не знаеш. Сигурна съм, че
си претеглила своите възможности и тази е единствената, която те устройва, така че
разбирам. Просто я ненавиждам.
Галя косата й и я целувам по темето. Тя ми позволява да я подържа няколко минути и аз
се наслаждавам на всяка една от тях, защото и двамата знаем, че следващите й думи ще бъдат
за сбогом.
Не искам да ги чуя, затова я целувам още веднъж по темето. Целувам я по бузата, сетне
прокарвам пръсти по брадичката й, накланям лицето й към моето. Навеждам се и нежно
притискам устни о нейните. Не й давам време да размисли. Затварям очи, пускам я и
излизам от палатката.
Тя е направила своя избор и макар това да не е изборът, който някой от нас желае, в
момента е единственият правилен за нея. И аз съм длъжен да уважа решението й.