* * *
Оставям котката в ателието и решавам, че полунощ е най-подходящото време, за да
посетя татко. Той се бе съобразил с молбата ми и докато бях в затвора, не ме посети, нито ми
се обади. Въпреки това бях изненадан, че не дойде на свиждане, но една малка част от мен
се надява, че причината за това е била, че да види сина си да лежи в затвора заради неговите
собствени грешки, би било най-голямото нещастие за него.
През годините се научих да не тая прекалено големи надежди, но ще излъжа, ако кажа,
че всяка частица от мен не се е молила, докато ме няма, той да е бил в рехабилитационен
център.
Предполагам, че може да е заспал, или да отсъства, затова вземам ключа със себе си.
Всички светлини са угасени. Когато влизам в къщата, тутакси виждам лекото сияние от
телевизора. Насочвам се към всекидневната и забелязвам татко да лежи по лице върху
дивана. Залива ме вълна на разочарование, когато разбирам, че не е в рехабилитационен
център, но не мога да отрека и слабата надежда, че лежи на дивана и не диша.
А това не е нещо, което един син трябва да изпитва към баща си.
Присядам върху масичката за кафе, на метър от него.
— Татко.
Той не се събужда веднага. Пресягам се и вземам шишенцето с таблетките. Фактът, че
току-що бях прекарал месец в затвора заради него, би трябвало да е повече от достатъчен, за
да го накара никога повече да не докосва дори едно от тези хапчета. Но като виждам, че не е
бил достатъчен, се изпълвам с желание да изляза от дома му и никога повече да не се върна.
Моят баща е добър човек. Знам го. Ако не беше добър човек, щеше да ми е по-лесно да
си тръгна. Щях отдавна да съм го направил. Но знам, че не може да се контролира. И е така
от години.
След злополуката той изстрада огромна болка, физическа и емоционална. Не му
помогна и това, че през целия месец, докато беше в кома, са му давали силни успокоителни.
Когато най-после се събуди и започна да се възстановява, таблетките бяха единственото,
което облекчаваше болката му. Ала когато започна да се нуждае от по-големи дози, отколкото
му бяха предписани, лекарите отказаха да изпълнят молбата му.
С цели седмици се налагаше да бъда свидетел на страданията му. Той не работеше, не
ставаше от леглото, беше в състояние на постоянна агония и депресия. По онова време не
мислех, че моят баща е способен да позволи на нещо толкова малко, като една таблетка,
напълно да го обсеби, но бях наивен. Единственото, което виждах, когато го погледнех, беше
един мъж, който се измъчваше от силни болки и се нуждаеше от помощта ми. Аз бях зад
волана на колата, отнела живота на сина и съпругата му и бих сторил всичко, за да облекча
страданията му. Да поправя някак си случилото се. Дълго време се терзаех от огромно
чувство на вина заради катастрофата, макар да знаех, че баща ми не ме обвинява. Това беше
единствената му правилна реакция: не спираше да повтаря, че аз не съм виновен.
Въпреки това е трудно да не чувстваш вина, когато си само на шестнайсет. Просто исках
да му помогна. Всичко започна, когато на мен самия бяха предписани обезболяващи
лекарства. Беше лесно да се престоря, че изпитвам силни болки в гърба, след толкова тежка
злополука, и точно това направих. След няколко месеца непрекъснати болки той достигна до
състояние, когато дори моите допълнителни таблетки вече не му помагаха.
Тогава моят лекар спря лекарствата ми и отказа да ми даде друга рецепта. Мисля, че той
се досещаше какво става и не желаеше да допринася за пристрастеността на баща ми.
Имах един или двама приятели в училище, които знаеха как да се сдобият с таблетките,
от които татко се нуждаеше, затова започнах да му нося хапчетата от хора, които познавах.
Това продължи две години, докато тези приятели вече станаха достатъчно големи, за да
тарашат запасите на родителите си, или заминаха в колеж. Оттогава се снабдявам от
единствения ми източник — Харисън.
Харисън не е дилър, но заради алкохолиците, които през по-голямата част от деня
киснат в бара, му е по-лесно да узнае с кого да се свърже, когато някой се нуждае от нещо.
Освен това знае, че хапчетата не са за мен и това е единствената причина да ми ги дава.
Сега, след като знае, че съм бил в затвора заради таблетките, с които той е снабдявал
татко, отказва повече да ми ги осигурява. Харисън е вън от играта и аз се надявах, че това ще