бъде краят на зависимостта на баща ми, защото това означаваше край на доставките от
Харисън.
Но ето че той е тук, с още повече хапчета. Не съм сигурен как се е сдобил с тях, но се
притеснявам, че сега още някой, освен мен и Харисън знае за пристрастеността му. Вече е
станал съвсем безразсъден.
Колкото и да се опитвам да убедя татко да постъпи в рехабилитационна клиника, той се
страхува какво ще се случи с кариерата му, ако това стане обществено достояние. В момента
пристрастеността му е просто едно зло, което разрушава личния му живот. Обаче той почти е
достигнал до повратната точка, когато тя ще съсипе и професионалния му живот. Това е само
въпрос на време, защото алкохолът започва да играе все по-голяма роля, и инцидентите, от
които го измъквам през последната година, стават все по-чести. А аз знам, че
пристрастеността не изчезва от само себе си. С нея или се борят активно, или активно я
подхранват. А точно в момента той не прави никакво усилие, за да се пребори с нея.
Отварям капачката, изсипвам таблетките в дланта си и започвам да ги броя.
— Оуен? — мърмори баща ми. Надига се и сяда на дивана. Гледа внимателно
таблетките в ръката ми, повече заинтересуван какво ще направя с тях, отколкото от факта, че
съм освободен предсрочно.
Оставям хапчетата до мен върху масичката за кафе. Притискам ръце между коленете си
и се усмихвам на баща си.
— Наскоро се запознах с едно момиче.
Изражението на татко е достатъчно красноречиво. Той е напълно объркан.
— Казва се Обърн.
Ставам и отивам до полицата над камината. Взирам се в последната семейна снимка,
която сме си направили. Беше повече от година преди злополуката и аз ненавиждам, че това
е последният спомен за това, как са изглеждали. Искам да пазя в съзнанието си по-свеж
образ за тях, но спомените избледняват много по-бързо от фотографиите.
— Това е добре, Оуен — мънка баща ми. — Но вече минава полунощ. Не можеше ли да
ми го кажеш утре?
Връщам се към мястото, където седи той, но този път не сядам. Вместо това се взирам в
него от горе надолу. Гледам надолу към този мъж, който някога беше моят баща.
— Вярваш ли в съдбата, татко?
Той примигва.
— Докато не видях това момиче, аз не вярвах. Но тя промени това в секундата, когато
ми каза името си. — Предъвквам за кратко вътрешната страна на бузата си, преди да
продължа. Искам да му дам време, за да осмисли всичко, което казвам. — Тя има същото
презиме като моето.
Той повдига вежди над кръвясалите си очи.
— Да имате еднакви презимена не е задължително съдба, Оуен. Но аз съм щастлив, че
ти си щастлив.
Татко потрива глава, все още недоумявайки защо съм тук. Сигурен съм, че не всяка нощ
един син буди баща си след полунощ, изтръгвайки го от глъбините на наркотичния сън, за да
му дрънка възторжено за момичето, което е срещнал.
— Знаеш ли кое е най-хубавото у нея?
Татко свива рамене. Знам, че едва се сдържа да не ми каже да вървя по дяволите, но
дори той осъзнава, че е проява на лош вкус да пратиш по дяволите някой, който току-що е
излязъл от затвора, където е прекарал един месец заради теб.
— Тя има син.
Това малко го разсънва. Той ме поглежда.
— Твой ли е?
Не отговарям на въпроса му. Ако ме беше слушал, щеше да чуе, когато му казах, че съм се
запознал наскоро с нея. При всички случаи, официално.
Сядам пред него. Впервам поглед право в очите му.
— Не. Не е мой. Но ако беше, гарантирам ти, че никога нямаше да го поставям в такива
ситуации, в които ме поставяше ти през последните няколко години.
Татко забива поглед в пода.
— Оуен… — подема, — аз никога не съм те молил да…
— Никога не си ме молил и да не го правя! — крещя аз. Отново ставам и се взирам от
горе надолу в него. Никога досега не съм изпитвал такъв гняв към него. И това не ми харесва.
Грабвам шишенцето с таблетките и отивам в кухнята. Изсипвам ги в умивалника и
пускам водата. Когато всички хапчета изчезват в канала, се отправям към кабинета му. Чувам
го как идва след мен, когато разбира какво правя.
— Оуен! — крещи той.
Знам, че той с някакви юридически хватки се сдобива с известни количества, освен
това, което успявам да му доставя, затова отивам зад бюрото и издърпвам чекмеджето.
Откривам още едно полупълно шишенце с хапчета. Той е достатъчно благоразумен, за да не
се опитва да ми попречи с физическа сила, затова отстъпва настрани, като не спира да ме