завивам зад ъгъла.
Ако съдбата си прави шеги, това навярно е най-лошата.
Оуен се взира в мен със същото недоверие, което навярно е изписано и върху моето
лице. Само за миг, всичко, което се опитах да почувствам към Трей, намалява десетократно и
се насочва към Оуен. Стискам с ръце дръжката на количката и споря със себе си дали да я
обърна в противоположна посока, без да говоря с него. Той ще разбере, сигурна съм.
Той навярно изпитва същата вътрешна борба, защото и двамата сме спрели щом се
забелязахме. Нито един от нас не проговаря. Нито един от нас не си тръгва.
И двамата просто се взираме един в друг.
Цялото ми тяло чувства погледа му и аз усещам физическа болка във всяка своя клетка.
Главната причина, поради която се съмнявах в случващото се между мен и Трей, стои точно
пред мен, напомняйки ми какви трябва да са истинските чувства към мъжа, когото харесваш.
Оуен се усмихва и аз внезапно съжалявам, че не се намираме на пътека, която чистят,
защото някой трябва със сила да ме измете от това място.
Той поглежда наляво и после надясно, преди погледът му отново да се спре върху мен.
— Пътека тринайсет — изрича с насмешка. — Сигурно е съдба.
Аз се усмихвам, но усмивката ми се стопява при звука от гласа на Ей Джей.
— Мамо, виж! — възкликва той радостно и хвърля две играчки в количката. — Трей
каза, че мога да взема и двете.
Трей.
Трей, Трей, Трей, който навярно в момента стои зад мен, съдейки по реакцията на Оуен.
Той се сковава и се изправя, стискайки количката си с двете ръце. Очите му са вперени в
някого зад мен.
Една ръка се обвива около кръста ми и собственически ме стиска. Трей стои до мен и аз
усещам как се взира в Оуен. Ръката му се плъзва надолу, после устните му се притискат към
бузата ми. Затварям очи, защото не искам да видя изражението на Оуен.
— Да вървим, бебче — казва Трей и ме побутва, за да се обърна. Той никога досега не ме
е наричал „бебче“. Знам, че използва думата пред Оуен, за да изглеждат отношенията ни
много по-близки, отколкото са в действителност.
След поредното дърпане на ръката ми, аз най-сетне се обръщам и тръгвам с Трей.
Ние привършваме с малкото останали покупки в списъка. Трей не ми продумва нито
дума през цялото време, докато пазаруваме. Разговаря само с Ей Джей, но аз виждам, че е
ядосан. Стомахът ми е свит на топка от нерви, защото досега той никога не е мълчал с мен и
аз не знам какво да очаквам.
Мълчанието продължава, докато стоим на опашката пред касата и по пътя до колата му.
Той прибира покупките в багажника, докато аз закопчавам Ей Джей в детското столче на
задната седалка. Когато свършвам, се обръщам и се натъквам на Трей, който се е облегнал на
колата и ме гледа. Той е толкова неподвижен, че сякаш дори не диша.
— Разговаря ли с него?
Клатя глава.
— Не. Тъкмо завих зад ъгъла, преди двамата с Ей Джей да се появите.
Трей е скръстил ръце пред гърдите си, със стисната челюст.
Няколко секунди гледа над рамото ми, преди отново да насочи поглед към мен.
— Чукала ли си се с него?
Аз се изправям, стъписана от въпроса му. Особено когато стоим пред вратата на Ей
Джей. Поглеждам в колата, но цялото внимание на Ей Джей е приковано в играчките и той
дори не ни забелязва. Когато отново извръщам поглед към Трей, мисля, че съм много по-
ядосана от него.
— Не можеш да ми се сърдиш, задето случайно съм срещнала някого в магазина, Трей.
Аз не определям кой да пазарува тук.
Опитвам се да мина покрай него, но той сграбчва ръката ми и ме блъска към колата,
притискайки гърдите си към моите. Ръката му се вдига към главата ми и той приближава
уста към ухото ми. Сърцето ми замира, защото нямам представа какво смята да прави.
— Обърн — изръмжава той с дълбок, заплашителен шепот. — Той е бил в апартамента
ти. Бил е в спалнята ти. Бил е вътре с теб в онази тъпа, шибана палатка. А сега искам да ми
кажеш дали е бил вътре в теб.
Клатя отрицателно глава, опитвайки се да го успокоя, защото Ей Джей се намира само
на половин метър вътре в тази кола. Той стиска китката ми с дясната си ръка, очаквайки да
му отговоря с думи. Изричам това, което съм длъжна да кажа, за да съм сигурна, че Трей
няма да избухне точно сега.
— Не — прошепвам. — Нещата не стоят така. Аз почти не го познавам.
Трей се отдръпва с няколко сантиметра и ме гледа в очите.
— Добре — успокоява се той. — Защото начинът, по който те гледаше, ме накара да си