ателието. Картината с портрета й, която довърших по-рано, вече трябва да е изсъхнала.
Мисля, че това може би ще е първата картина, която ще окача в спалнята на апартамента си.
Вадя ключа от джоба си и го пъхам в ключалката, но вратата не е заключена.
Сигурен съм, че я заключих. Никога не излизам, без да заключа.
Бутам вратата и когато тя се отваря, целият ми свят застива. Оглеждам се наляво. После
надясно. Пристъпвам навътре в ателието и се завъртам, взирайки се в щетите, нанесени върху
всичко, което притежавам. Всичко, върху което съм работил.
Стените, подовете, всяка една картина на долния етаж, всичко е залято с червена боя.
Първото, което правя, е да изтичам до една от най-близките картини. Докосвам боята по
платното, и установявам, че вече е изсъхнала. Вероятно е била излята преди около час. Този,
който го е направил, е чакал тази вечер да изляза от ателието.
Когато се сещам за Трей, ме обзема истинска паника. Хуквам нагоре по стълбите и се
запътвам право към работната стая. Щом отварям вратата, се навеждам и опирам ръце на
бедрата си. Издишвам от облекчение.
Не са я докоснали.
Който и да е бил тук, не е докоснал портрета й. Давам си няколко минути, за да се
възстановя, изправям се и приближавам към картината. Въпреки че не е докосната, има нещо
различно.
Нещо липсва.
И тогава забелязвам. Признанието, което тя беше оставила върху възглавницата ми.
Изчезнало е.
Глава 19
ОБЪРН
— Очакваш ли някого? — питам Емъри. Някой чука на вратата и аз свеждам поглед към
екрана на телефона. Минава десет.
Съквартирантката ми клати глава.
— Не е за мен. Хората не ме обичат.
Аз се смея и се запътвам към вратата. Когато надниквам през шпионката и виждам Трей,
тежко въздъхвам.
— Който и да е, изглеждаш разочарована — отбелязва Емъри безстрастно. — Сигурно е
гаджето ти. — Тя става и се отправя към стаята си, а аз съм благодарна, че най-после е
научила значението на думата „насаме“.
Отварям вратата и го пускам да влезе. Малко съм смутена защо е тук. Минава десет
вечерта, а той бе казал, че до утре ще отсъства от града.
Щом вратата се отваря, Трей нахълтва в апартамента. Целува ме бегло по бузата и казва:
— Трябва да използвам тоалетната.
Забързаната му поява ме обърква за секунда, докато наблюдавам как сваля вещите си от
колана. Пистолет, белезници, ключовете от колата. Оставя ги върху плота и от погледа ми не
убягва потта, която се стича по слепоочието му. Изглежда нервен.
— Натам — соча към тоалетната. — Чувствай се като у дома си.
Трей се запътва право към тоалетната и когато отваря вратата, ме връхлита паника.
— Почакай! — подвиквам и се спускам след него. Той отстъпва от вратата и аз се
мушвам вътре покрай него. Отивам до умивалника и прибирам всички сапунчета. Излизам от
тоалетната, а той гледа с любопитство ръцете ми.
— И с какво ще си измия ръцете? — пита недоумяващо.
Кимам към шкафчето.
— Там има течен сапун — отвръщам и местя поглед към ръцете си. — Тези не са за
гости.
Трей захлопва вратата пред лицето ми, а аз отнасям сапунчетата в стаята си, чувствайки
се малко нелепо.
Имам сериозни проблеми.
Оставям сапунчетата върху нощното шкафче и вземам мобилния си телефон. Имам
няколко пропуснати съобщения и само едно е от майка ми. Преглеждам ги и виждам, че
всички са от Оуен. Започвам да чета от долу нагоре.
Обади ми се.
Добре ли си?
Важно е.
Месна рокля.
Моля те, обади ми се.
Ако до пет минути не ми отговориш, идвам у вас.
Аз тутакси му отговарям.
Не идвай, Трей е тук. Аз съм добре.
Натискам бутона „изпрати“ и му пиша нов есемес.
Добре ли си?
Телефонът мигом сигнализира получаването на есемес.
Тази вечер някой е нахлул в ателието ми. Всичко е унищожено.
Ръката ми се стрелва към устата ми и аз ахвам.
Взел е признанието ти, Обърн.
Сърцето ми се качва в гърлото и аз бързо вдигам глава, за да се уверя, че Трей не стои на
вратата. Не искам да види реакцията ми в момента, защото ще пожелае да узнае с кого си
пиша. Бързо изпращам на Оуен друг есемес.
Обади ли се в полицията?
Отговорът му пристига в секундата, когато чувам отварянето на вратата на банята.