Выбрать главу

скача от ръцете ми и се приземява на пода. Изчезва зад бара и аз се заставям да изтрия

усмивката от лицето си. Харесва ми, че е нарекъл котката на свое име. Но кой прави така?

Подпирам лакът върху плота и отпускам брадичка върху ръката си.

— И така, какво трябва да направя за теб тази вечер, ОМГ?

Оуен клати глава, взема бутилката вино и я прибира в хладилника.

— Започни с това, никога да не ме наричаш с инициалите ми. След като се съгласиш с

това, ще ти обясня накратко какво предстои да се случи тази вечер.

Би трябвало да се почувствам неловко, но той изглежда развеселен.

— Става.

— Преди всичко — подхваща събеседникът ми и се накланя през бара, — на колко си

години?

— Не са достатъчно, за да пия вино. — Отпивам още една глътка.

— Опа — процежда той сухо. — С какво се занимаваш? В колеж ли учиш? — На свой

ред отпуска брадичка върху ръката си и зачаква отговор на въпросите си.

— Как тези въпроси ще ме подготвят за тазвечерната ми работа?

Той се усмихва. Усмивката му ми е изключително приятна, особено когато е придружена

с няколко глътки вино. Оуен кимва веднъж и се изправя. Взема чашата от ръката ми и я

оставя обратно на плота.

— Последвай ме, Обърн Мейсън Рийд.

Подчинявам се, защото за сто долара на час ще направя почти всичко.

Почти.

Когато отново слизаме на долния етаж, Оуен пристъпва в средата на помещението и

вдига ръце, описвайки пълен кръг. Проследявам погледа му наоколо, обхващайки

просторната площ. Това, което веднага се набива на очи, е как пада осветлението. Всяка

лампа е насочена към картината, украсяваща съвършено белите стени на ателието,

фокусирайки вниманието върху творбата и нищо друго. Е, всъщност там няма нищо друго.

Само високи до тавана бели стени, полиран бетонен под и картини. Обстановката е

едновременно семпла и поразяваща.

— Това е моето ателие. — Той спира и сочи една картина. — Това е изкуството ми. —

После сочи към щанда в другия край на помещението. — Ето къде ще бъдеш ти през

повечето време. Аз ще работя в залата, а ти ще регистрираш покупките и ще прибираш

парите. Като цяло това е всичко.

Той го обяснява толкова небрежно, сякаш всеки е способен да създаде нещо от такъв

мащаб. Отпуска ръце на хълбоците и ме чака да смеля информацията.

— На колко си години? — питам го аз.

Очите му се присвиват и той леко свежда глава, преди да отвърне поглед.

— На двайсет и една. — Казва го, сякаш се срамува от възрастта си. Като че ли не му се

нрави, че е толкова млад и явно вече има успешна кариера.

Предполагах, че е по-голям. Очите му не приличат на очи на двайсет и една годишен

младеж. Те са тъмни и дълбоки и аз внезапно се изпълвам с желание да се гмурна в

глъбините им, за да видя всичко, което е видял и той.

Отмествам поглед и съсредоточавам вниманието си върху картините. Отправям се към

тази, която е най-близо до мен и с всяка крачка все повече се убеждавам в таланта, скрит зад

четката на твореца. Когато приближавам, затаявам дъх.

Творбата е някак си тъжна, завладяваща и прекрасна. Върху платното е изобразена жена,

която едновременно излъчва любов, срам и всяко друго чувство помежду им.

— Какво използваш, освен акрилни бои? — питам, пристъпвайки по-близо. Прокарвам

пръст по платното и чувам приближаващите му стъпки. Той спира до мен, но аз не мога да

откъсна очи от картината дори за миг, за да го погледна.

— Използвам различни бои, от акрилни до аерозолни. Зависи от това, което рисувам.

Погледът ми е привлечен от листчето хартия, залепено на стената до творбата. Чета

думите, написани на него.

Понякога се чудя дали ще е по-лесно да съм мъртва, отколкото да бъда негова майка.

Докосвам хартията, сетне поглеждам отново картината.

— Признание?

Когато се извръщам към него, веселата му усмивка е изчезнала. Ръцете му са скръстени

плътно пред гърдите, брадичката му е сведена до тях. Той ме гледа, сякаш е притеснен

заради реакцията ми.

— Аха — отвръща кратко.

Поглеждам към прозореца — към всички листчета, покриващи стъклото. Погледът ми

обхожда залата, мести се от картина на картина и аз забелязвам малки листчета, залепени на

стената, редом с всяка творба.

— Всички те са признания — отронвам благоговейно. — От реални хора ли са? Хора,