Не помръдвам, защото не съм сигурен, че правилно съм го разбрал. Вратата се отваря и
някой влиза в стаята. Полицаят ми дава знак да се изправя и когато ставам, ми сваля
белезниците.
— Имате ли лични вещи, които трябва да получите, преди да си тръгнете?
— Портфейла ми — отвръщам и разтривам китките си.
— Когато свършите тук, се обадете и аз ще подпиша документите за освобождаването.
Поглеждам отново баща си и той несъмнено вижда изумлението, изписано на лицето
ми.
— Бива си я, нали? — усмихва се той.
Аз се усмихвам в отговор, защото … как го постигна, Обърн?
Светлината се е върнала в очите на татко. Светлината, която не съм виждал от нощта на
злополуката. Не го знам, но някак си разбирам, че Обърн има нещо общо с това. Самата тя,
като светлина, неволно осветява най-тъмните кътчета на човешката душа.
В мен напират безброй въпроси, но ги преглъщам, докато подпишат документите за
освобождаването ми и ние излизаме на улицата.
— Как? — изтръгва се от мен, преди вратата да се е затворила зад нас. — Къде е тя?
Защо той е оттеглил обвиненията?
Татко отново се усмихва и в този миг осъзнавам колко много ми е липсвало това.
Неговата усмивка ми липсваше почти толкова силно, колкото ми липсва мама.
Той махва на едно такси зад ъгъла. Когато колата спира, татко отваря вратата и казва
нейния адрес на шофьора. После отстъпва крачка назад.
— Мисля, че трябва да зададеш всички тези въпроси на Обърн.
Аз го стрелвам предпазливо с поглед, питайки се дали да се кача в колата и да се
отправя към Обърн, или да проверя дали баща ми няма треска. Той ме притегля в обятията си
и сякаш не иска да ме пусне.
— Прости ми, Оуен. За толкова много неща — проронва. Ръцете му ме стискат здраво и
аз чувствам молбата за прошка в прегръдката му. Татко се отдръпва и разрошва косата ми,
като че ли съм дете.
Като че ли съм негов син.
Като че ли той е мой баща.
— Няколко месеца няма да се виждаме — продължава той. — Заминавам за известно
време.
Долавям в гласа му нещо, което никога досега не съм чувал. Сила. Ако трябваше да го
нарисувам в тази минута, щях да го нарисувам точно в същия зелен оттенък като очите на
Обърн.
Татко отстъпва няколко крачки назад и ме изпраща с поглед, докато влизам в таксито. Аз
се взирам в него през прозореца и се усмихвам. Калахан Джентри и неговият син ще бъдат
добре.
* * *
Да се сбогувам с него беше почти толкова трудно, колкото и този момент. Да стоя пред
апартамента й, събирайки кураж да й кажа „здравей“.
Вдигам ръка и чукам на вратата.
Чувам стъпки.
Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя и чакам вратата да се отвори. Имам чувството,
че тези две минути са като цели два живота. Избърсвам длани в дънките си. Когато вратата
най-сетне се отваря, очите ми се свеждат към този, който стои на прага.
Той е последният човек, когото съм очаквал да заваря тук. Да го видя на вратата на
апартамента на Обърн със засмяно лице, определено е моментът, който някой ден ще
нарисувам.
Не знам как си го постигнала, Обърн.
— Здрасти! — широко се усмихва Ей Джей. — Аз те помня.
Аз му се усмихвам в отговор.
— Здрасти, Ей Джей — отвръщам. — Майка ти у дома ли е? Ей Джей поглежда през
рамо и отваря по-широко вратата.
Преди да ме покани, той свива пръст, молейки ме да се наведа. Подчинявам се, а той се
ухилва и шепне:
— Сега мускулите ми са големи. Не съм казал на никого за палатката. — Притиска
длани към устата. — И тя все още е тук.
Засмивам се, а той се обръща при звука от приближаващите й стъпки.
— Скъпи, никога не отваряй входната врата без мен — чувам я как нежно го гълчи. Той
разваря по-широко вратата и очите на Обърн срещат моите.
Стъпките й мигом спират.
Не мислех, че ще ми е толкова тежко да я видя. Боли ме всяка част от мен. Болят ме
ръцете, копнеещи да я прегърнат. Болят ме устните, жадуващи да докоснат нейните. Боли ме
сърцето от любов към нея.
— Ей Джей, иди в стаята и нахрани новата си рибка.
Гласът й е строг и непоколебим. Досега тя нито веднъж не се е усмихнала.
— Вече я нахраних — отвръща Ей Джей.
Очите й се отвръщат от мен и тя поглежда надолу към него.
— Можеш да й дадеш още две гранули като закуска, нали?
Обърн сочи към стаята си. Той може би познава този поглед, защото незабавно се