запътва натам.
Веднага щом Ей Джей изчезва, аз отстъпвам крачка назад, защото тя се спуска към мен.
Връхлита в обятията ми толкова стремително и се увесва на шията ми, че съм принуден да
отстъпя още няколко крачки назад и да се подпра на стената зад мен, за да не паднем. Ръцете
й обвиват врата ми и тя ме целува жарко и безспирно, така както досега никой никога не ме е
целувал. Вкусвам сълзите и смеха й и това е невероятна комбинация.
Не знам колко дълго стоим в коридора и се целуваме, защото времето с нея отлита като
миг.
Краката й най-после се спускат на пода, ръцете й се сключват около кръста ми, а лицето
й се заравя на гърдите ми. Обвивам ръце около тила й и здраво я притискам към себе си
така, както възнамерявам да го правя всеки ден оттук нататък.
Тя плаче, но не защото е тъжна, а защото не знае как да изрази това, което чувства. Знае,
че няма думи, с които може да се опише този миг.
И двамата мълчим, защото аз също не мога да намеря подходящите думи. Притискам
буза към темето й и оглеждам апартамента. Погледът ми се спира на картината върху стената
във всекидневната. Усмихвам се, припомняйки си нощта, когато влязох в апартамента й и я
видях за пръв път. Знаех, че тя пази някъде картината, но да я видя във всекидневната, беше
невероятно преживяване. Беше нереално. През онази нощ исках да й разкажа всичко за тази
картина. Исках да й разкажа за моята връзка с нея.
Ала не го направих и никога няма да го сторя, защото това не е мое признание. И аз не
мога да го споделя.
Това признание принадлежеше на Адам.
ОУЕН
Пет години по-рано
Седя на пода в коридора до болничната стая на татко. Виждам как тя излиза от
съседната стая.
— Ти просто ги изхвърляш? — пита невярващо. Думите й са насочени към жената, която
тя току-що е последвала в коридора. Знам, че жената се казва Лидия, но все още не зная
името на момичето. Не че не се опитах да го узная.
Лидия се извръща и аз виждам, че в ръцете си държи кутия. Свежда поглед към
съдържанието й, сетне го насочва към момичето.
— Той не е рисувал от седмици. Те повече не са му нужни, а само заемат място. —
Лидия се обръща и оставя кутията върху бюрото на сестрите. — Можете ли да ги изхвърлите
някъде? — пита тя дежурната сестра.
Преди сестрата да отговори, Лидия влиза обратно в стаята и след няколко секунди се
връща с няколко празни платна. Оставя ги върху бюрото до кутията, в която, както сега
разбирам, има принадлежности за рисуване.
Момичето стои и се взира в кутията, дори след като Лидия се връща в болничната стая.
Изглежда тъжно. Като че ли да се сбогува с вещите му е също толкова трудно, както да се
сбогува с него.
Наблюдавам я няколко минути, докато емоциите й започват да се просмукват навън във
вид на сълзи. Тя ги избърсва и вдига поглед към сестрата.
— Нужно ли е да ги изхвърляте? Не можете ли просто… не можете ли поне да ги дадете
на някого?
Сестрата долавя тъгата в думите й. Тя се усмихва топло и кимва. Момичето кимва в
отговор, сетне се обръща и бавно се запътва обратно към болничната стая.
Аз не я познавам, но навярно щях да реагирам по същия начин, ако някой искаше да
изхвърли вещите на баща ми.
Досега никога не съм се опитвал да рисувам, но понякога скицирам по нещо.
Неочаквано за себе си ставам и приближавам до бюрото на сестрата. Гледам кутията, пълна с
всевъзможни бои и четки.
— Може ли…
Думите още не са излезли от устата ми, когато сестрата побутва кутията към мен.
— Заповядай, вземи я. И без това не знам какво да правя с всичко това — казва тя.
Грабвам пособията за рисуване и ги отнасям в стаята на татко. Оставям ги върху
единственото свободно кътче от болничния шкаф. Останалата част от стаята е изпълнена с
цветя и растения, които бяха донесени през последните няколко седмици. Навярно трябва да
направя нещо с тях, но все още се надявам, че той скоро ще се събуди и ще ги види всичките.
След като смествам пособията за рисуване, отивам до стола край леглото на татко и
сядам.
Гледам го.
Гледам го с часове, докато ми писва, ставам и се опитвам да намеря нещо друго, в което
да се взирам. Понякога дълго не откъсвам поглед от празното платно върху шкафа. Дори не
знам откъде да започна, затова прекарвам целия следващ ден, разделяйки вниманието си
между татко, платното и кратките разходки из коридорите на болницата.