Младият изверг Кузманов не се изрази особено ясно, но това няма значение. Вероятно трябва да се откара нещо. Или да се докара нещо. Аз ще бъда хамалина. Но ще изляза от другата страна на оградата. Бива! Дали слънцето няма да започне да изгрява отново от изток?
Диев е като рис. Късо подстриган, вече прошарен, с малки, подвижни очи. Подава ми забързано ръка:
— Айде, окъсняхме. Качвай се на Сталин.
Напъхвам се в кабината на античен камион, марка „ЗИС“. Следва неколкократно, болезнено изръмжаване откъм търбуха на машината. Диев изломотва:
— Хайде бе Сталин, хайде бе братче, запали и този път…
Доколкото си спомням от историята, автентичният Сталин не е обичал да му се качват. Още по-малко е обичал да го агитират да прави нещо, което не му се прави. Но този, железният Сталин, взима присърце молбата на сержанта, изхвърля гъст облак вонлив пушек и затрещява със страховит, метален глас. Потегляме.
— Защо му викаш Сталин на тоя трошляк? — питам, надвиквайки се с шумотевицата на двигателя. Питам, макар че знам отговора. Диев поема дълбока глътка тютюнев дим и авторитетно обяснява:
— ЗИС означава завод на името на Сталин. Ако се обръщам към него с „Ей, зис“, ще звучи като съскане и заяждане. А така, като му кажеш „Сталин, братко!“, звучи по-човешки. Знаеш ли какво е казал Сталин на шофьорите? Казал: „Здравей непоправима сган!“ Ние сме точно това — непоправима сган. Даже Сталин се е отказал да излезе на глава с нас. Ние, шофьорите, сме голяма работа. Ние…
Знам цялата митология на военните за Сталин. Че бил строг, но справедлив. Че е издавал заповеди да се изтрепват хора, но това било поради необходимост. По негово време в армията имало много врагове. Не само в армията, но особено в армията. Враговете били навсякъде, като мухите. Затова, човекът бил принуден да издава такива заповеди. Изтребването на мухите е полезна профилактика. Иначе като човек не бил лош човек. Както казахме, бил строг, но справедлив…
За военните, Сталин е симпатяга. Ако не бяха атеисти по устав, биха го провъзгласили и за светец. Представяте ли си: „Свети Сталин“? Как звучи само…
Имам по-различно виждане за светостта точно на този човек, но не виждам смисъл да влизам в спор — бих го загубил. В митовете нещата са подредени ясно и разбираемо, като камъните в зид на ограда. Освен това, митовете притежават още едно безспорно достойнство: Те дават фактите убедително обвързани един с друг. Каквото е трябвало да бъде казано, в мита е подредено. По начин, внушаващ доверие. И сладко, като в приказка. Например за другаря Сталин се знае, че…
Диев продължава да бърбори в лявото ми ухо. След малко излизаме от шосето и навлизаме в коловозите на полски път по склона на планината. Гората край нас се е преоблякла в умопомрачителна шарена премяна. Не мога да откъсна очи от нея. Коловозът лъкатуши и разкрива пред очите нещо толкова красиво, че го възприемам направо със сърцето. Камионът ръмжи и пуши, но нито ръмженето, нито пушека са в състояние да помрачат доброто ми настроение.
По едно време Диев отбива машината встрани и изкрещява в ухото ми:
— Слез да ти кажа нещо.
Слизам. Той също излиза от кабината, хваща ме за ръка и ме отвежда няколко метра встрани. На разстояние, при което Сталин ни позволява да се чуем.
— Значи, избираш си хубава, шарена сянка и му правиш як спанак. Когато чуеш Сталин, идваш и отиваме където трябва! Ясно?!
Кимвам с глава. Ясно е. Или ще хване пътя да направи курс на черно, или ще отиде да достави радост и утеха на някоя самотна женска душа. Няма значение. Идеята да поспя под шарена сянка, на чист планински въздух, е чудо.
— Кога да те чакам? Горе-долу…
— Горе-долу два-три часа. Айде, чао. — Сталин изръмжава заканително и продължава пътя си по склона.
Срещу мен има просека с ясно очертана пътека. Да видим, ако влезем в тази горичка, дали няма да намерим гъби? Би трябвало да има сърнели…
Тръгвам по пътеката. Постепенно усещам, колко ми е липсвало точно това — успокояващата есенна пъстрота; прикритата, извираща отвсякъде песен на птици; едва доловимият полъх на вятър, който тихо се провира между дърветата. Незаменимото спокойствие, което гората дава.
Има мъже, родени за казарма. Те се чувстват добре именно в нея. Има и други, към които принадлежа и аз. Хората от моята порода просто не я понасят. Би било умно този, който обича казармата, да си остава в нея до живот. Като спартанците някога. За тях тя е като роден дом. А на такива като мен просто трябва да бъде забранено да преминават през военен портал. За по-сигурно — под страх от смъртно наказание! Но явно, човечеството не е наясно със себе си. Често оставя казармолюбци от външната страна на портала, а напъхва вътре такива сбъркани алтруисти като мен. Да, човечеството не е наясно със себе си, това и жабите вече са го разбрали…