… Животът. Такъв, какъвто е. И какъвто си го направим.
I. Странно, цилиндрично приспособление
Когато камионът ни изтърсва пред някаква червеникава сграда, вече проскърцват привечерните щурци. Типична военна, двуетажна постройка, която веднага получава прякор — Хамбара. Оказва се, че така са я кръстили и миналогодишните новобранци. Явно, както някои хора, и някои сгради се появяват на бял свят с прякорите си.
Млад симпатяга-ефрейтор ни поканва сговорчиво:
— Хайде лъвчета, постройте се в една редица, за да се проверим.
Построяваме се. Проверяваме се. И ни е отправена следващата учтива покана: Да заповядаме в банята. Вече съм чувал какво ли не за казармата, и затова, зад тази показна сговорчивост усещам някаква ирония. Чак толкова галантност… И то точно в казармата…
Разсъбличаме се. Всички, с изключение на Генади. Той решава да си остане по спортни гащета. Тялото му е с релефно очертана мускулатура, но въпреки това човекът предпочита да не остава гол. И преодолява първото любопитство от страна на ефрейтора:
— Боец, защо не си свалиш гащите?
В известен смисъл тая, със свалянето на гащите може да се приеме и като философски проблем. По този признак, човечеството може да боде разделено поне на две основни категории. Хора, които лесно си свалят гащите. И другите — които имат задръжки. Генади явно спада към втората група. Устоява и на втората покана:
— Боец, все пак си свали гащите!
Третата фраза вече не е покана:
— Новобранец, сваляй си гащите и започвай да се къпеш!
Изкъпваме се и получаваме армейско бельо. Отново строй. Появява се усмихнатият допреди малко и отново усмихващ се ефрейтор. Носи някакво странно, цилиндрично приспособление. Застава пред първото едро, остригано момче и кратко нарежда:
— Боец, покажи оръжието!
— Кое оръжие? — усмихва се смутено младокът.
— Това в гащите, кое друго… Хайде!
— Ама аз… — но смъква смутено дочените гащета.
Ефрейторът стиска с отработено движение приспособлението и от него изскача малко бяло облаче, което напудря мъжествените органи на младока. Процедурата се повтаря и с второто момче, и с третото. Докато ме наближават си мисля, че стигам до мащабно откритие в новия си живот: всеки боец, освен зачисленото му от армията средство за убийство, има още едно, дадено му от добрия дядо Боже. В гащите. До този момент съм мислел, че то има други предназначения, но явно не съм бил информиран достатъчно. А иначе процедурата, ако се отнесеш спокойно към нея, не е нещо впечатляващо. Когато ефрейторът стига до Генади, отново става интересно. След три последователни фрази, започващи с учтива покана и завършващи с заповед, атлетът все пак сваля гащетата, но поставя ръце на слабините си.
— Боец, мирно!
— Не мога!
— Защо да не можеш?!
— Ще го напудриш…
— Това е за твое добро, бе новобранец. Ако имаш дамски буболечки, тази пудра ги мори. Свали ръцете — отново подчертано сговорчиво го поканва ефрейторът.
— Нямам дамски буболечки и няма да си сваля ръцете! — тихо, но достатъчно категорично казва Генади.
— Добре. Вдигай гащите и си хвани ушите.
— Защо?!
— Започвай да си ги дърпаш! За да не ги издърпам аз.
Генади явно приема, че това не е лоша идея. Пред избора да те наказват или да се самонаказваш, вторият вариант е за предпочитане. Защото човек е естествено снизходителен към себе си. Подчертано старателно кръстосва ръце и започва да си дърпа ушите. Свещена простота, наивник на млада възраст. Всички, с изключение на Генади вече знаят какво предстои. С мълниеносно движение ефрейторът дръпва ластика и му пуска предписаното от грижливите санитарни органи облаче пудра в гащетата.
Шегички. Военни шегички.
Следващи стотици дни ме убеждават, че в армията шегичките са на почит. Военните шегички.
Някъде към среднощ си лягаме. Минути след това следва крясък:
— Стани, сган! Мирно!
Машинално поглеждам часовника си. Не са минути, а пет часа. Пет часа като пет минути. Магия на ниво Айнщайн. Май той беше казал нещо от рода: Ако държиш минута ръката си на парещ котлон, ще ти се стори час. Ако стоиш час време при хубава млада дама, ще ти се стори минута. Практическа илюстрация за теорията на относителността. Няма изкривяване на пространство, няма трансформация на маса и енергия.
Постепенно, осъзнавам още една особеност: В казармата абстрактните теории не вървят. А виж, мисълта за мацките например, постепенно се концентрира в масивна, изтерзана мечта. Още по-разбираемо — в постоянна жажда. Съвсем конкретна.
… Блъскайки се сънено един в друг, излизаме пред железните легла и се опитваме да направим нещо като редица. Естествено, нищо не се получава.