И тъй като нищо не се получава, започна първия урок по усвояване на казармени премъдрости. На първо време — строй. Ще последват маршировки, козируване, отдаване на чест. Все полезни и необходими знания…
На третият ден вече ми е писнало, но сам съм си виновен. Имаше едни изпити, които… Ако се бях отнесъл сериозно към тях, щях да се размина с тези съмнително-полезни изживявания.
Намираме се постоянно в състояние на глад и умора. Докато не дадеш клетва, си човек втора категория, даже по казармените стандарти. И те хранят по-тънко. Виж, като се закълнем, ще папкаме повече. Иди, че не мечтай да дадеш отговорното обещание…
Постепенно проумявам някои механизми, като в същото време правя и неизбежните фалове.
Рано сутрин, когато Венера още блести на просветващия хоризонт, ни вдигат с крясък. Командите се примесват с псувни и закани. След това избухва смях. Смеят се и младата сган, и върховните главнокомандващи — ефрейторите.
Животът не е нито само чист, нито само мръсен. Животът е такъв, какъвто е. Казано с езика на художниците-приложници, той е меланж. Възсив меланж.
Опитват да ти бръкнат в душата. Често с мръсни ръце. Често успяват. Но, ако се свиеш като таралеж, ти пък можеш да дадеш възможност на някой от главнокомандващите да се понабоде.
А всъщност, главнокомандващите са също хлапаци като нас, само че влезли година по-рано зад зелената ограда. С перспективата да се измъкнат с година по-рано. Подбрани са сред тия, които се радват на възможността да се сродят с властта. Имат достатъчно характер да ти набиват обръчите, докато счетат, че си придобил необходимата за армията пластичност — това искат от мен, това и ще бъда.
Бързо усвоявам основна постановка. Изсивявай. Сливай се с околните. Бъди хамелеон. Не проявявай инициатива. Мълчи си. Някой и да вика, ще повика, ще повика и ще престане. Нали така?…
Почти винаги е така. Освен, ако не издържиш и се опиташ да се направиш на Робин Худ, например.
Сутрин в пет ставане, упражнения и нещо като крос. Километър-два. Стадото се води от ефрейтор, обут в маратонки. След него подтичват хипопотамите-новобранци с дебели зимни клинове и тежки обувки. Ефрейторът подтичва изящно и бодро се подиграва на сганта. Вероятно и това е възпитателна мярка…
За мен кросът не е проблем. Две-три години съм тренирал бягане и това ми е натоварване за малкото пръстче. Но си трая. Такива са правилата.
Една сутрин ефрейторът се залепва за Боч. Боч, остригано селянче, яко за трима. Може да вдигне на раменете си кон. Но в тичането никакъв го няма. След двеста метра вече диша апоплектично. Освен другото, е наивен като пубертет и безкрайно чувствителен към подигравки. Може би затова той е един от първите, с които се сприятелявам. Опитвам се да му внуша някои постановки. Той се съгласява с мен, но си остава наивен и уязвим селски романтик.
Тази сутрин ефрейторът го е набелязал и му вади душата с тичане и подигравки. Боч не издържа и се разплаква. Прикляква премалял и се опитва да скрие сълзите си, но те напират. Ефрейторът се засмива доволен и продължава с подигравки във вид на поучения, но някак по-милостиво. Когато ти бръкнат в душата, а ти се разревеш, подсещаш, че вече си обработен. Ако искам да си остана в групата на умните, просто трябва да замълча. Като другите умни мълчаливци. Не съм докрай последователен:
— Ефри, остави това биче, ела да си потичаме двамата — поканвам поучаващия. Той ми се усмихва приятелски:
— Младото проявява инициатива? Да видим…
Просто е. Трябва да потичаме, после аз да оплета крака и да вдигна ръка: „Край, предавам се!“ Ще последва снизходителна усмивка, а може би и потупване по рамото — новобранец, къде си тръгнал да го мериш със стария?…
Знам този сценарий, но нещо не ми пасва. Защо пък да не чукна стария по носа?
Пробягваме една дължина на пистата. Около три километра. После се връщаме обратно и започваме да правим обиколки на малкото футболно игрище. Новината вече е плъзнала. Един новобранец се опитва да се ежи на старите кости. Има какво да се види…
Дадеш ли заявка, отстояваш позиция. И си носиш последствията. Нещо като боксов мач, само че не се бием по носовете. Но трябва да се излъчи победител, вече няма връщане назад. Кастата на старите срещу сганта на младоците. Имам съмнение, че тук провокират непрекъснато себедоказването. И конфликти, които могат да бъдат поставяни под контрол. А може би нашето е просто заяждане между зелени глави в зелени униформи?
… Подвикват ни като на състезателни коне.
След половин час започва да ми се струва, че всяка крачка ще бъде последна. Но и ефрейторът не е по-добре от мен. Нищо, че бяга със спортни обувки… От тук нататък обувките не играят. Важно е кой повече вярва на себе си. И той е разбрал, че се е впрегнал глупаво, затова ми изсъсква тихо, на пресекулки: