— Тъй вярно! Вятърът е северозападен.
В едно нещо вече съм привилегирован. От мен очакват всяка сутрин да дам различен отговор. В него се търси шифърът на някаква двусмислица. Думите ми се посрещат с кикот. Кикотът не е забранен, нещо повече, поощрява се. От снощи нахлува точно северозападен фронт и думите ми се оказват, кой знае защо, направо остроумни. Ала коментарът е неизбежен:
— Отново грешен отговор! Днес си на чиниите!
Но става малко, хубаво чудо. Ротният се съгласява. С мен.
— Вятърът наистина е северозападен. Отговорът е верен. Маратонецът днес няма да е на чиниите! — Казва го тихо, но в казармата така стоят нещата — даже шепотът на началника кънти като лятна буря.
Ден, в който не минават през ръцете ти стотици чинии е наистина различен от другите дни. Дори когато през цялото време търчиш, разнасяйки особено важна, безсмислена информация.
Разбира се, на другата сутрин отново си заработвам възможността да отида в миялното. С особено актуалната информация, че на този ден Христос е възкресил Лазар. Всъщност, никъде не съм чел на коя дата точно Христос е възкресил Лазар, но на никой не му минава през ум да ме попита откъде го знам. Всеки военен, по презумпция трябва да бъде атеист. А, ако вярва все пак в нещо, трябва да го прави тайно. Репликата на Кузманов е в познатата посока:
— Лазар може и да е възкръснал на този ден, ама ти ще си останеш пак при чиниите.
Докато търкам мазния алуминий, разсъждавам върху психо-лингвистична тема: „Трябва ли да намразя думата чиния?“ Лесно стигам до очевидния извод, че проблемът не е в чинията.
Знам още нещо. Никакво нервиране! Колкото и да те мачкат, се усмихвай. Разбираемо — липсата на агресия от твоя страна снижава нивото на агресивност и в тия глупчовци, с по една нашивка на пагона. Искат или не, свалят гарда. На моменти, противно на желанието си, започват да разговарят с мен почти човешки. Но в мига, в който се усетят, сменят тона. Аз просто трябва да кажа едни думи. Единствено правилните думи. Тогава отношението към мен би се променило. Тия думи често се въртят сутрин из главата ми. Понякога аха-аха да ги изплюя, но все излизат други. За това, че денят е огрян от животворна слънчева светлина, че е завършен и пуснат в експлоатация блок на атомна електроцентрала или някаква друга ведра дивотия. На моменти, за гъдел на собствената душа и за завист на най-големите тъпчовци, конструирам специално засукани фрази. „Алтернативно егоцентричната, депресивно суспензивна същност на милитаристичното развитие на войнската личност…“ Когато за пръв път изтърсвам нещо такова, главнокомандващият Хари ме поглежда доволен:
— Маратонец, сега повтори дума по дума това, което каза! Ако не успееш, днес километражът ти ще се удвои.
— Готово. Ама ако го повторя, ти ще навиеш наполовина на моя вчерашен!
Хари се съгласява, но след като повтарям точ в точ безсмисления наниз от сложни думи, той отказва да обуе маратонките. Все пак се проявява като частичен джентълмен и отменя част от безсмисленото ми тичане, наредено от други. Няма особена полза — наваксвам километрите когато надвечер отивам да ритам футбол.
От друга страна, нещата въобще не стоят чак толкова безнадеждно. Остава около месец до клетвата. След това ще ни разпределят по различните служби и така, искат или не, главнокомандващите ще ми изтърват каишката. До тогава трябва да издържа. Въпросът има даже хубава страна. Вестниците всеки ден съобщават поредните добри новини. Ту е пуснато модерно депо за съхраняване на боклуци, ту нов, свръхмодерен свинекомплекс.
Когато оповестявам радостната вест, че вече има къде да бъдат настанени боклуците, следва нервна реакция от Луко, също главнокомандващ:
— Тоя новобранец какво иска да каже?
Кузманов запазва самообладание:
— Маратонецът иска само да каже, че и днес се кандидатира за чиниите. Нищо повече, нали млад лъв?
— Бих могъл да кажа нещо хубаво и за един модерен свинекомплекс… — Естествено, не ми дават възможност да кажа нищо повече за свинския рай на земята. Прекалено се набива в очи една алюзия: Старата кост, която опита да ме захапе, е светлокожа и окръглена.
След обяда ни събират, за да ни информират за службите на летището. Коя каква е, какви са изискванията, за да се кандидатираш.
Аз съм се премерил в парашутната. Дървен и непоколебим. Един-единствен, без конкуренция. Вече имам четиринайсет скока. Когато заявявам желанието си, думите ми са посрещнати с добродушна насмешка:
— Не те ли е шубе, че можеш да се утрепеш? Ей така?…
— Нищо на тоя свят не става ей-така… — Усещам, че не ме разбират и се опитвам да бъда по-ясен с още думи: — Има една справедлива статистика. Всеки човек умира поне по веднъж. По-лошо е, когато непрекъснато мреш от шубе! И се пазиш от всичко и от всички…