Къщичката бе малка, в краен квартал. Музиката уплътняваше въздуха в стаите й по някакъв особено красив и затрогващ начин. Танцувахме, обичахме се. Всички. Прощавайки си лошите думи, казани някога. Били сме още деца. Сега вече пораснахме. И сме пред прага на големия живот. Пред прага на големия живот е нещо естествено да преоткриеш в тази, на която си дърпал косите, нещо различно, заслужаващо внимание. Защото тя вече се е обзавела с разни женски прелести: набъбнали гърди, фина и изящна извивка на шията, сочни устни, дръзки, подканващи очи… Всичко това поражда порочни според някои, здравословни според други, желания.
Дани си имаше своя Жорж. Но нейният Жорж не беше край нея, а в казармата. А аз още не бях в казармата, а бях край нея. Танцувахме и си говорехме. Разбирай: тя говореше, а аз слушах и от време на време казвах по нещо. Тя ми обясняваше колко е вярна и как чака и ще дочака своя Жорж. Говореше искрено и си вярваше. Аз я слушах и въобще не й вярвах. Ако се обяви конкурс за най-абсурден и нереален любовен сюжет, без всякакво колебание бих класирал на първо място мита за верността на Пенелопа. По едно време, докато Дани ми обясняваше основанията за безмерната си любов към Жорж-Одисей, ръката ми тръгна. Сама, без аз да съм и нареждал, честна дума! Тръгна от кръста й надолу. Нещата се усложниха още повече, когато устните ми се потъркаха в прегъвката на шията й. Тя даже изръмжа: „Ама слушай какво ти говоря, недей да ме пипаш…“ Въобще не се разсърдих за острата забележка, а я посъветвах добронамерено: „Ами пипай си се сама…“, взех си шапката и…
Излъгах! Тогава не носех шапка. Просто си излязох и тръгнах към тролейбусната спирка. Вечерта бе наистина красива, с безброй диамантени люспици по небето, потънала в аромат на люляк и акация. Вървях и наивно вярвах, че светът е добър и красив. Беше ми хубаво и се надявах тролеят да не пристигне веднага на спирката.
… Вместо него пристигна тя. Тичешком. С разширени, отразяващи блясъка на звездите очи. Поуплашена и очарована от смелостта да застане срещу думите си, изречени преди минути. Прегърнахме се, целунахме се, но не като братче и сестриче…
През първите дни имаше угризения, но охотно прие съвета ми, да не гледа прекалено сериозно на нещата. Бог е този, който раздава картите. Първоначално дамата пика може да се е паднала срещу валето спатия, но при следващия пасианс картите отново се размесват. Така е построен животът, че картите постоянно се разместват. И да се опитваш да ги подредиш както на теб ти се иска, няма да се получи. А дори, ако по случайност се получи, може да се окаже, че не точно това ти се е искало. Един тарикат, писателят Оскар Уайлд, е казал нещо от рода: Две са възможните неприятности, които могат да ти се случат. Да не се сбъднат желанията ти. Или да се сбъднат… Тарикатът Уайлд е поизменил думите на Хераклит: „Не би било по-добре за хората, ако се изпълняваше всичко това, което те желаят…“
Оскар Уайлд бил особа знатна. От една страна. От друга, бил мека китка. Пораждал е и в съвременниците си противоречиви виждания. Едни му вярвали, други не, но тази сентенция може да се възприеме и с двете уши…
Нещо такова говорех на дулцинеята си и успях доста лесно да я излекувам от терзанията. Но Бог въздава всекиму своето. Постепенно започнах да осъзнавам, че месеците преди и аз да хлътна в казармата, се топят като бучки лед в горещ чай. После се явих на едни изпити, които можеха да оставят казармата за далечното бъдеще, но се издъних.
Още ми е свеж споменът за раздялата на една обикновена, градска улица. И то не вечерта, под нежен блясък на звезди, а посред бял ден, когато нещата изглеждат доста по-прозаични. По средата на улицата течеше малка река с брегове, обраснали със стари брястове. В късното лято водата в коритото бе съвсем излиняла, но все пак нещо се процеждаше в краката ни. Стояхме на моста и си говорехме. Вече й бях обяснил аргументирано, че тая с чакането просто не се получава. Тя пък бе уверена, че с Жорж-Одисей може и да не се е получила, но с Владимир-Одисей ще стане. Не й вярвах, но я обичах. Знаех, че в този момент и тя ме обича. И вярва на уверенията си. Ала също така знаех, че тази обич ще прегори съвсем естествено, като цвете в есенна нощ. Достатъчно е да падне настойчивата слана на времето. Не съм сигурен, че по този, позавъртян начин, съм й представял нещата. Вероятно съм използвал по-прости думи.