Мамо-о-о… Какъв съм, клан-клан-недоклан… Нарязал съм си физиономията поне на двайсет места. И меко казано, не съм особено привлекателен. Кръвта вече се е съсирила, но…
Връщам се при Бистра. Лягам до нея и я прегръщам през раменете:
— Добра душа си ти… И дари с любов бедното си, недозаклано другарче…
Тя се смее:
— Така споменът ще остане за по-дълго време. Ще има какво интересно да споделя с приятелката си… — Ослушва се, залепила глава на гърдите ми: — Как тропа само… Страшно сърце имаш…
— И обичам да се фукам с него. Току намирам повод да си го похваля. Но ти си първата, която ми направи комплимент предварително. Добро попадение! Погъделичка суетата ми по много приятен начин…
— Значи си малко суетен?…
— Не знам дали е само малко? Даже имам подредба на степените си на суетност.
— Да чуем…
— Когато ми кажат, че съм умен, ми става приятно. Леко, суетно-приятно. Но си помня и магариите. Така че, се радвам колко съм умен, но с едно на ум. Когато ми кажат, че съм красив, също ми става суетно-приятно. Но с още по-голяма доза резерв. Защото знам, че не съм хубавец. Когато ми кажат, че съм велик чукач — и това ми се е случвало да чуя — пак усещам приятната суета. С още по-голяма доза резервираност. Как можеш да бъдеш велик в нещо, след като зависиш от най-ленивия и своенравен орган?… Виж, когато ми кажат, че имам сърце на атлет, наистина и непристорено съм доволен. Сърцето ми, милото, блъска ден и нощ. Всяка секунда. Отговорно и без да се пазари. Обичам си го без всякакви резерви. Без да искаш, ми направи най-приятния комплимент.
Лежим сгушени един в друг и просто ни е хубаво. Колебая се дали още веднъж да не прегърна настойчиво Бистра, но май е изминал вече повече от час? Очаквам всеки момент да чуя подсвиркването на дон Паскуале.
— Защо нямаш приятел? — стресвам я с внезапен въпрос.
— Откъде знаеш, че нямам? — тихо отвръща тя, без да отлепва глава от гърдите ми.
— От начина, по който ми реагира преди малко. Едно момиче, което прави често приятното упражнение, трепти по доста по-различен начин — отвръщам спокойно.
— Много разбираш от реакции… — Не се сърди, просто връща топката по тревата.
— Много не разбирам. И нямам претенции за висока квалификация. Но имам малко опит…
— Ами, нямам — изплюва камъчето Бистра. — Имаше един, който кара камион. И мечтае да стане бакалин. Беше най-подходящата партия, опитах, но е без аромат и вкус. Известно време се насилвах, но не се получи.
— Смени обстановката.
— И това опитах. Две години поред кандидатствам, но се издънвам на приемните изпити.
— И сега? — Питам, но вече съжалявам. Прекалено се задълбочих. Може би не й е приятно да споделя неудачите си…
— Сега имам светла перспектива. Ще ставам сладкарка — без грам емоция ме информира тя.
Отвън се чува бодрото подсвиркване на дон Паскуале. Тъкмо навреме. Пооправяме се и излизаме. Слънцето прерязва с нетърпима светлина очите ни.
Донът е седнал с момичето си под сянката до склада. Махва ми да отидем при тях, но Бистра ме лови за ръката:
— Чакай… да ти кажа нещо… — пак е малко притеснена, но се усмихва.
Иска ми се да й икономисам изричането на някои трудни за произнасяне признания.
— Виж, ако искаш да ме похвалиш, изчакай. Да ти кажа аз две хубави думи! Наистина ми беше много приятно. И не помислих, че си еднодневка. Разбирам, че понякога се налага сближаването да стане по-бързо. Просто защото хората не разполагат с достатъчно време. Бъди по-смела, не се притеснявай! И на мен ми беше малко трудно в началото, видя го… — Привличам я към себе си, целувам я по очите. Усещам солен привкус… — Ей, ей, не така, тръпката ни е дадена за радост, не за плач… — Тя се притиска към мен:
— Никога не съм допускала, че… Благодаря ти! — Казва го искрено, усещам, че и моето гърло се свива. — Няма да ти напъхвам насила в ръцете листче с адрес… Виж, знам, че ще прозвучи не на място, но… Ако искаш, можем и да се… оженим… Извинявай, говоря глупости. — Притиска още по-силно глава в рамото ми, вади опипом кърпичка от чантичката и без да ме гледа, избърсва очите и носа си. Чак тогава повдига поглед и опитва да се усмихне. — Извинявай, знам, че е глупост! Сама ти се напъхах в ръцете, пък сега искам да… Просто излезе из устата ми преди да успея да се спра. Нали не ми се сърдиш? Ние, жените, като клъвнем и току заговорим за женитба…
Притискам я към себе си, но мълча. Не смея да говоря, защото… Смешно е, но дали и в моите очи няма сълзи? Тя се опитва да се отлепи от мен, но аз не я пускам. С разсъдъка си го разбирам. Бил съм зажаднял за женска ласка, тя — за мъжка. И двамата сме били притеснени един от друг, но нещата потръгнаха и затова беше този изблик. Стоим още малко прегърнати. Дишането ни става равно. Можем да се разлепим.