— Честито! — казва простичко капитанът. — Дано тоя път се окаже твоят път.
— Благодаря! Дай Боже мамо, ама едва ли? — промърморвам с благодарност.
Капитанът отпива малка глътка и ме гледа въпросително:
— Какво беше това „Дай Боже, ама едва ли?“
— От някакъв виц е. Вече съм забравил за какво се говореше. Но лисицата го е казала на Малкия принц още по-ясно „Човек никога не е добре там, където е!“
— Не може да го е казала лисицата, щом става въпрос за човек. Доколкото си спомням, на нея принадлежаха думите: „Нищо на тоя свят не е съвършено!“ — споделя замислено капитанът. — Когато ставаше въпрос за кокошките по другите планети…
— Думите са на Егзюпери…
— Така или иначе, често прибягваме до чужди думи. За защита на собствена позиция.
— Човек е егоист по природа. Иска все да е все неговата. — Помислям малко и добавям: — А има една категория хора, които са максимални егоисти…
Капитанът се смее:
— И това, естествено са военните?…
— Военните, политиците… Искате да приберете цялото слънце за себе си.
— Инстинкт — пояснява той. — Всеки амбициозен човек иска да прибере цялото слънце за себе си. Макар да знае, че това е непостижима задача.
— Късметът ви е, че е непостижима…
— Защо пък късмет? — подсмихва се капитанът. Имам усещането, че се досеща горе-долу какво ще му отговоря.
— „Който иска цялото слънце за себе си, получава пустиня!“ Персийска мъдрост.
— А ти не си ли амбициозен? — поглежда ме изпитателно. — Не посягаш ли към слънцето?
— Никой не може да мине без слънцето. Но трябва да знае колко да иска от него.
Говорим си още, докато доизпием златистата течност от чашите. После капитанът ме подсеща, че не си е дописал домашните. Ставам. За пръв път, откакто съм в казармата, това, че искам разрешение за излизане не ме дразни. Даже го схващам като някакъв ритуал между съмишленици.
Всъщност, военните би трябвало да са съмишленици по идея. А идеята е да избиват съмишлениците-военни, наречени противник. Странна порода са това, военните… И философията им е странна. Не мога да ги разбера. Но не е и необходимо. Аз бях военен само за малко. И с радост ще си тръгна…
Оставям бутилките в спалното помещение и слизам до селото. Иска ми се да се видя с Таня и баща й.
Има и такива дни. И такива вечери, при които се сбъдват скромните желания даже на каръците.
Двамата вечерят в кухнята. Кучето ме съпровожда до входната врата на къщата и предано ми върти опашка. Почуквам на стъклото. Отвътре чувам гласа на Таня:
— Не тропай, а нахълтвай.
Влизам.
— А, ти ли си? — усмихва ми се тя. Става, целува ме по бузата. Баща й ми подава ръка. — Вечерял ли си?
— Хубав въпрос. Не съм. Но искам първо да се похваля. — Вадя кутия с бонбони от найлоновия плик и я разпечатвам. — Приет съм да следвам.
— Честито! Каква специалност? — пита бащата.
— История. В столичното университето. Да се спукаш от гордост! — показно надувам мускули. Истината е, че наистина се гордея с това. Кой не е податлив на суетата, та и аз да не съм?…
Следват неизбежните, шеговити похвали. Бърборим си. Отначало нещо за Хемингуей и Фицджералд, аз демонстрирам колко много знам за Лорка. От там се отскачаме по асоциации за какво ли не. Обичам тези хора, хубаво ми е с тях…
Към среднощ си тръгвам. Таня излиза да ме изпрати. До нас застава и кучето.
— Имам нещо за теб — поглежда ме тя. — Екатерина ще си дойде за два дни в края на седмицата.
— Хубава новина — отговарям равно аз. — Ще се видим с Екатерина.
— Има и още нещо — поглежда ме внимателно Таня.
— Разбрах. От начина, по който ми каза първата фраза — все така равно отговарям аз. — Можеш да говориш без да се притесняваш, че ще припадна. Да не се е омъжила?
— Не се е омъжила — засмива се Таня. — Но е… бременна.
— Вероятно не от мен — опитвам се да го избия на шега. Но усещам леко студена тръпка. — Не трябваше ли омъжването да предшества забременяването?
— Желателно, но не задължително. Освен в ограничените общества. Сложното при Екатерина е друго…
— Неизвестен дететворец? — подпитвам.
— Как можеш да ги измисляш тия думи? — засмива се Таня. — Известен, съвсем известен. И не бяга от бъдещи бащински ангажименти. Проблемът е друг…
— При такова съчетание на звездите, проблем просто не трябва да има! Музика, сватба, аху-иху, ядене-пиене, повръщане след пиенето, повръщане и като естествен ефект при нормална бременност и така нататък. До появяването на младенеца на бял свят — оптимистично нареждам аз. — После идва ред на приятната досада от циците, които текат та текат. Когато трябва и когато…