— Престани да се подиграваш! Екатерина не го иска! — изсъсква Таня.
И тая, като оная. Екатерина, като Бистра. Това май е типов, женски проблем?…
— Как да го разбирам? Иска да спи с него, не иска да се омъжва за него… Често, след едното следва другото. Трябвало е да бъде подготвена и за този случай. В края на краищата, има и аборт…
— Ако мислиш да разговаряш по този начин и с нея, по-добре не се срещайте — пак изсъсква Таня. — Достатъчно й е вгорчен животът и без такива поучения. На края на петия месец е — за аборт не бива да се мисли! — Замълчава, после ме поглежда: — Може да ти прозвучи малко литературно… Това между вас истинско ли беше?
Труден въпрос… Много труден! Освен това, Таня се изрази много точно. Не: „Истинско ли е?“, а „Истинско ли беше?“. Било, каквото било. Целувам я по бузата и тръгвам. С гърба си усещам замисления й, преценяващ поглед.
XXVI. Общи остават само звездите
Рано сутринта ми звънва лично командирът. Чест велика.
— Ела в щаба.
Тръгвам веднага. Снощи, покрай отвлечения разговор за приказната лисица, слънцето и пустинята, не стана въпрос за задействане на процедурата по уволнението. Сигурно сега ще поговорим точно за това. Приятна тема… Много приятна!
Влизам, козирувам. Той пак нещо пише. Добре не тръгнах да ставам военен летец. Тия много пишат…
— Искаш ли да направиш два-три водни скока? Мисли бързо! — делово ме поглежда белокосият.
Дали искам? — Искам разбира се… Но, също така много ми се иска да се отърва от униформата. Всъщност, вече няма за къде толкова да бързам. А ако се изнеса до края на седмицата в крайморското летище, тъкмо ще се засека при връщането с Екатерина.
— Добре, искам. Ще отида.
— Не се отговаря „Добре, искам“, а „Тъй вярно!“ — промърморва капитанът. — Не можа да научиш и на най-елементарни неща…
— Тъй вярно, не можах — решавам да го зарадвам с необходимата фраза. — Кога ми е влакът?
— Няма да пътуваш с влак. След около час ще кацне самолет, който ще натовари някои неща от тук. Отиди при твоя приятел да ти оформи документите — нарежда и вдига телефона.
Отивам при зам началник щаба. Искам разрешение за оставане по закон Божи и правила военни. Колко е приятно да козируваш, като знаеш, че ти е почти за последно… Той попълва мълчаливо някакъв лист и го оставя на края на бюрото. Посочва ми го с поглед „Взимай!“ и започва да пише нещо друго.
Щом не иска да говори, няма да го карам насила. Излизам без да искам разрешение.
В самолета попадам на самия Александър Велики. Прегръщаме се, но не мога да сдържа една реплика:
— Чу се, че не си налитал на скачане. Накъде си се упътил?
Великият се подсмихва.
— Вече разсъждавам като военен. Не налитам на скачане, ама по шест скока на година все пак правя. Плащат ми ги…
Сядаме на последните седалки. Не можем да се наговорим. Хем ни е приятно, хем… Работата е там, че здравата друса. Самолетът е витлов и термичните потоци го подхвърлят много непочтително. Все пак ми е хубаво. Отдавна не съм поглеждал земята отвисоко и току залепвам нос до илюминатора. От три хиляди метра земният релеф позагубва контрастите си. Все едно, че летиш над огромен макет от папие-маше.
Освен Велик, Александър е и лукав. Споделя свежа клюка. Има предложение да свърже бъдните си дни с армията. Като сержант. Разбирам майора. Да ти остане под ръка един тарикат, който в името на собственото си служебно благо ще ти поддържа колата и ще я пои редовно с бензин на аванта, е умно виждане с перспектива. Великият бърчи чело и се прави, че мисли. Но, само се прави. Има си друга идея…
По някое време се сещам, че не успях да хапна. Стомахът ми се свива и ми прави намеци, че би било хубаво да насипя нещо подходящо в него. Но самолетът е пълен с железа и брезенти. Сещам се за прословутата себеугодливост на Великия и го моля за коричка хляб. Намира се. Не само коричка. И не само хляб…
След малко повече от два часа кацаме. Награбват ни веднага за скатаване на парашути. Никой не ни пита дали не сме гладни? Като нормални хора след път. Добре, че на света има Александър с бездънната торба.
Докато навършат трийсетте, летците правят по един скок на година. За тренировка. Горе всичко се случва… И понеже ги охранват добре, мнозина от тях бързо оформят шкембенца. Затова ги пускат да скачат над вода. На сушата биха си изпотрошили краката. Покрай тях и аз ще видя морето отвисоко.