На сутринта се качваме с Великия във втората машина. Вертолетът пука, трещи и вози по доста особен начин. Но ни възнася бързо нагоре.
Морето под нас е спокойно. Толкова спокойно, че изглежда като гланцирано. Отдолу ни чакат един малък катер и три моторници. Правят си разпределение по радиостанцията и към всеки парашутист, грижовно се насочва по едно моторно возило да го посрещне и натовари, след като е паднал във водата.
В машината, с изключение на нас с Великия, всички други са млади военни летци. Някои от тях — вече с професионалната слава на откачалки, които не се плашат от самолет. Но сега, всички те са странно, непривично кротки. Не лъвове, а замислени котараци. Пилотите не обичат скачането с парашут. Отделянето от борда е свързано с преодоляване на някакъв много устойчив инстинкт. Определено, не се чувстват комфортно — тук и сега. Като ги гледам, излиза верен афоризма, че даже по сред бял ден, те правели нощни скокове. Нищо не виждали. Как да видиш, като скачаш със затворени очи?…
Великият е последен от първата четворка. Малко са му меки краката, но се отделя с отворени очи. С много широко отворени очи.
Куполът пришляпва над главата ми и се пълни нормално. Имам около три минути за лирични съзерцания. Гледам първо брега, покрит с гъстата четина на дървета и храсталаци. Между плътнозелената, лятна растителност, прозират покривите на къщичките. Обратно на зеления брегови оптимизъм, хоризонтът към морето е сив, почти черен. Някъде в далечината, се вижда диря от сажди — димът на кораб. Но, погледнат от тази височина, той определено не впечатлява с размерите си.
Все пак, три минути са само три минути. Докато се огледаш, водата вече е под краката ти.
Цопвам до катера. От борда сръчно улавят купола ми и го измъкват. Аз се изкачвам по страничната, въжена стълба. На палубата би било даже хубаво, ако не подухваше този лек, но остър ветрец. Работата е там, че всички скочихме по бански. Да имаше да облечем по някоя дреха сега… Треперим дружно, офицери и войници. Казват, че съвместно изживяната неприятност сплотявала хората… Може и така да е, но все ми се струва, че бихме били по-сплотени, ако не треперехме толкова…
При следващата машина се насочваме към поредния парашутист. И ставаме свидетели на запомняща се сцена.
…Оказва се, че човекът не знае да плува. Жилетката-спасителен пояс го държи на повърхността, но в такова положение, че лицето му потъва във водата. Ако си с ума си, само леко подпираш с ръце, стоиш вертикално и дишаш нормален, морски въздух. Но човекът се паникьосва, и започва да засмуква вода. Един през друг, крещим да измъкнат първо парашутиста. Но старшият на борда има друга подредба на ценностите:
— Дръжте първо купола, че започва да потъва!
Добре, че се намира моряк, който без да слуша заповеди и указания, скача във водата и бързо се насочва към давещия се. Ловко го прихваща и го повлича към катера. Измъкват го, от корема му се излива половин кофа вода и човекът тръгва обратно — от онзи свят към нашия. След като се посъвзема, дълго стои до парапета на борда и замислено съзерцава зеленикавата вода под себе си. От един младок в кариран бански разбирам, че неосъщественият удавник е пилот-вертолетчик. Скаран със службата. По стаж трябва да е подполковник, но по чин е капитан. Явно, в тези минути мисли екзистенциално. Нещо от рода: „Брей, мамка му, колко му е да се удавиш ей така, за нищо…“ Покрай него съчувствено се навърта друг военен с неизвестен чин, вероятно негов приятел. Банските обезсмислят атрибутите на военната субординация.
— Как е? — пита съчувствено приятелят.
Неосъщественият удавник повдига уморено рамене:
— Още от сутринта ми се пие коняк. Опитах да го заместя със солена вода, ама виждам, че не съм бил прав. Човек трябва да поддава на първия подтик. Щом слезем на брега, ще се налея до козирката със „Слънчев бряг“. — Отлепва се от парапета и тръгва бавно към старшия на борда. Застава срещу него, гледа го и клати глава. Весел момент. Старшият е полковник, а капитанът го гледа направо безочливо. Затова, умни хора са измислили униформите. Като ги няма върху военните организми, нещата често се объркват. Вертолетчикът процежда бавно:
— Слушай, бай пенис… Казвам ти бай пенис, за да не използвам едно друго обръщение. Селско! Повече няма да ме видиш да скоча с парашут. Нито над вода, нито над суша… — и непочтително обръща гръб на началството.
Нетипична реплика. Представяте ли си: пенис с пагони?… Старшият се опитва да излезе с шега от положението. И връща топката:
— За догодина ще те уредя с два скока. Над суша и над вода.
Капитанът вдига високо дясната си ръка. Пръстите изобразяват популярния фалически символ.