— Събудих се! — казва той с въздишка. — Можеш да си лягаш…
Лягам. Предполагам, че до петата секунда вече съм заспал. А около седмата или осмата се събуждам от шамар. Ушите ми писват? Оглеждам се — какво става?!
Над мен са се надвесили трима главнокомандващи. Лъхат на водка и ме гледат зло. Не, двамата ме гледат зло. Ефремов, победеният бегач, ме гледа злорадо.
— Ставай, мръсен новобранец!
— Какво има?
— Ти ще кажеш! Защо не си на пост?
Гледам часовника си. Гледам умно и се опитвам да съобразя някои неща. Сега ми е време да спя. Двадесет минути след един е. Защо ме будят, и то по такъв изискан начин?
— Не съм на пост, защото трябва да спя. А събуждането не трябва да става с шамар, нали ви е ясно? — Вече съм почти в ред и опитвам да затисна желанието си да се разкрещя. Нямат право, това което правят е гадно, но… Казармата не е пансион за благородни девици!
Ефремов вече не ме гледа злорадо, а чисто зло.
— Защо не си събудил Логинов, а си легнал да спиш?
Логинов стои до тях и разглежда върха на обувките си. Ясно, вместо да стане, се е обърнал на другата страна с идеята, само след пет минутки… И е заспал. Тия приятелчета са се прибрали подпийнали, спипали са първо него, а той, за да си опази кожата ме е натопил, че не съм го събудил. На тях им е ясно, че виновният е той, но Логинов е послушко, а аз — дебела глава. И затова ще се постараят да стоварят всичко на гърба под дебелата глава.
— Логинов. Аз те събудих, ти се опита да се обърнеш на другата страна. Сбутах те, ти каза, че си вече буден и ми каза: „Лягай си.“ Не си ли спомняш?
Логинов продължава да разглежда върховете на обувките си.
— Не, не си спомням.
Няма и да си спомни. Поне сега, пред накиснатите с водка върховни главнокомандващи.
Тоя шамар… Честно казано, болка не усетих, но ми свирнаха ушите. И сърцето ми се разтупа болезнено. Моето здраво сърце на селянин. Сърце, което кара кардиолозите да сипят комплименти… Иде ми да се разрева, като Ефремов на игрището. Иде ми, ама няма да се разрева! Тия ми кроят шапка! Аз пък ще им покажа чене!
— Да се разберем! Аз събудих Логинов! Макар че, това бе работа на дежурния. Той трябваше да ни размени. Дежурният липсва и това се пише на неговия тефтер, а не на моя. А това, че Логинов е решил да си доспи, си е негов проблем. Сега ми е време за сън и моля да бъда събуден в два без пет! Лягам си!
Вече няма шега! И тримата свиват юмруци, но не смеят да ги пуснат в действие, има гаф с дежурния… Злобата в очите им вече сияе.
Знам, че няма да ме оставят да си легна. Но след моите думи те са на ход. И вероятно ще изплюят камъчето. Какво мислят наистина и каква шапка ми кроят. Тримата се споглеждат. В погледите им се чете: „Тоя новобранец е вярно нахален!“ Чете се и още нещо — объркване. Макар и прикрито. Значи, има луфт. Ще го търся!
— Ела с мен! — нарежда ми кратко Ефремов.
Излизаме във фоайето пред помещението. Ефрейторът кратко нарежда на дежурния пред вратата:
— Влизай вътре!
Не му трябва свидетел. Умно. Но прави грешка. Няма право да го подмести от поста му! Записваме и това. Да видим нататък.
— Предлагам ти джентълменски вариант. За да излезеш от положението. Сега и въобще. Приемаш ли?
— По принцип, да. Но на зелено, без да знам за какво става въпрос — все още не. Кажи. — Не трябва да бъда прекалено сговорчив. Явно, предстои пазарлък.
— Значи, сега ти удрям един шамар. Утре сутринта ми се извиняваш пред всички. И ставаме приятели. Искаш ли цигара? — Бърка и вади кутията.
— Ще ти отговоря в обратен ред. Не искам цигара. Приятели няма да станем. Утре сутринта няма да ти се извиня. А ако сега посегнеш да ме удариш, си носиш последствията — няма да ти стоя мирно.
Ефремов ме оглежда съжалително:
— Глупак си беше, глупак си оставаш. Значи, утре сутринта пиша докладна, че спиш на пост. От това следва военен съд и дисцип. Знаеш какво е дисцип, нали?
Знам какво е дисцип. Затвор за военни. Прекарваш в него някакъв срок, а после си го и дослужваш. И се уволняваш неизвестно кога след набора си. А в разни документи ти се отбелязва, къде си бил. От това следват още радостни последствия. Първото от тях е, че университетите остават зад затворена врата.
Но вече знам и друго. Че заканите на Ефремов кънтят на кухо. Освен това, той се прибра пийнал. Сне от пост човек не по устав. И понеже му беше малко шамара докато спя, поиска да му се подложа и буден за още веднъж. Няма да е неговата!
— Отговорът ми е не!
— Помисли си! — В гласа му има лесна за различаване неувереност.
— Не! А утре ще обясня на ротния за шамара докато спях. Не съм сигурен, че всичко при мен е в ред, но не е този начина да ме вкарвате в пътя.