— На! Половин скок да ми уредиш, пак няма да скоча!
Друго интересно няма. След обяд, та до късна вечер, скатаваме парашути. Лягаме и бързо заспиваме. Денят бе толкова дълъг, мокър и ветровит…
Човек не може да си избяга от късмета. Оказва се, че черешката на моята торта била приготвена за друго, постепенно втасващо изживяване. На следващата сутрин, след пришляпването на напълващия се парашут, виждам нещо малко по-различно над главата си.
Платът се е скъсал през два от секторите на купола. Ако това се случи над сушата, трябва да отворя запасен парашут. Но над водата няма страшно. Нали разбирате? — Ако се изтърсиш от десетметровата кула над празен басейн, не е здравословно. Друга е картината, ако под краката ти има дълбока вода.
… Не, че ми е безкрайно спокойно, другите трима парашутисти се снижават видимо по-бавно от мен. Понеже скачам без боне, струята направо буботи в ушите ми. Адреналинът ми се е вдигнал, но все пак съм над дълбока вода. Достатъчно дълбока, успокояваща вода…
От катера явно ме наблюдават съпричастно. Малкото корабче пърпори бодро срещу мен. Отдолу нещо ми крещят и махат с ръце. И аз им махам и даже се усмихвам: „Няма страшно!“ Наистина няма страшно, докато…
… Докато не се уверявам, че може и да стане страшно. В стремежа си да дойдат колкото може по-близо, малко преди приводняването разбирам, че може да ми се случи припалубяване — катерчето се завира точно под мен. Вместо пълен басейн, ето ти празен… Толкова много вода, а аз да се издъня на палуба… Въпреки изобилието на влага, преглъщам на сухо…
Все пак дядо Боже решава, че ми е още рано да се преселя в по-добрия свят. И праща един по-силен пулс на вятъра. Прескачам катера и цамбурвам на метри встрани от него. Благодаря ти Господи за спасението! Ако разчитах на старанието на спасителите в катера, сега щях да съм доста поразглобен. Щях да врещя от болка, да дишам трудно. И да се пукам от яд, че вместо към цивилния свят, ще трябва да се упътя към отвъдния. И то след очакващи ме доста часове истински, неподправени мъки…
Благодаря ти, Господи! Благодаря! Обещавам, вече да не бъда само атеист под прикритие, а пълноценен вярващ. Обещавам… Ама ти много не ми вярвай… Вероятно ще се сетя за теб, когато пак закъсам… Ама те, и показно вярващите се сещат за теб само при необходимост. Предполагам го знаеш?…
Вечерта се разделяме с Великия. Той се връща вкъщи, при момиче, дочакало го две дълги години. Ще продължи живота си на селянин върху позната земя. Парашутизмът ще остане за него екзотично, кратко изживяване.
Аз отивам в университет. За да мога да продължа със скачането. Моята перспектива е по-шарена, но няма здравия корен на неговата.
… Ще запомня тази вечер пред лавката на малката автогара. Знаем, че от тук нататък пътищата ни се разделят. Всеки от нас е с убеждението за правота на избраната посока. Сигурно е било качествено приятелство, защото никой не започва да поучава другия, да му дава акъл за довиждане…
Отпиваме мълчаливо, на малки глътки от сладникавата ментовка и гледаме постепенно изпъкващите звезди. Всеки мисли за собствения си път.
Общи остават само звездите…
XXVII. Усещане за облегчаваща безкрайност
Рано сутринта слизам на познатата малка гара. Просто не ми се вярва, че след ден-два ще си тръгна от тук. Без задължението да се върна. Облечен с цивилни дрехи. След полагането на някакъв подпис и печат, които ще дадат други измерения на света.
Селото отдавна е будно. Крави, кози и овце вървят дисциплинирано към малките площадчета, където се събират на стада. След час стадата ще поемат по пътищата към крайселските поляни. В този момент усещам уважение към тази подредба, просъществувала векове. Тази подредба е коренът, който крепи селото и го прави много по-устойчиво и значимо от отделния човешки живот.
Досега ходех до тази къща само през нощта. За пръв път ще я видя, как изглежда на светло.
… Как? Нормална, едноетажна, поохлузена селска къща. Нещо се бялва в градината пред нея. Дали не е Екатерина? Може би, като стъпи върху тази същностна земя, в нея се пробужда нещо от младата пъргавина и вкус към живота на нейните баби?
Може мамо, ама едва ли?… В градината, облечена в поизбеляла престилка, бере домати възрастна жена.
— Добро утро! — поздравявам я високо. Старите хора понякога недочуват. — Екатерина вкъщи ли си е?
Жената се изправя и ме оглежда преценяващо:
— Тука е, ама още спи. И говори по-тихо — не съм глуха! А ти кой си?
— Неин приятел.
— То, сега така казват на любовниците. Ти да не си й?…