— Тя ще ти обясни какъв съм й. Ще я събудиш ли?
— Ами… Да я събудя пък… — размишлява кратко бабата и влиза в къщата.
След няколко минути един от прозорците се отваря. Екатерина ми махва с ръка.
— Влизай…
Преминавам през дворната врата, но се оглеждам. Кучето теоретически е пръв приятел на човека. Но не всички косматковци са дружелюбно настроени като песа на Таня. Може да изскочи някой суров воин, който защитава територия.
Не изскача нито суров воин, нито пръв приятел.
Влизам в доста просторна за селските виждания кухня. Бабата пипоти нещо край печката, а Екатерина е седнала от другата страна на масата. Облечена е в широка рокля на едри, червени цветове. Още е леко подпухнала от съня, а цветовете от роклята определено й отиват. Усещам, че очите ще ме издадат, затова навеждам глава.
— Защо не станеш да ме посрещнеш и целунеш? — оставам показно до вратата.
Тя продължава да стои на мястото си.
— Не ставам, за да не ме видиш каква съм дебелана. Женска суета. А не те целувам, защото баба е в стаята и ще ококори очи… — Засмива се. — Бабо, я се обърни на другата страна, за да се целунем.
Старата жена въздъхва, показно се обръща и измърморва:
— То, само вие сега се целувате… Ние никога не сме си търкали носовете… За този ли ще се жениш?
— Мъжете се женят, бабо. Жените се омъжват. Ама май няма да е за този…
Заставам зад Екатерина. Тя повдига глава. Целувам я леко по устните.
— И защо не се омъжиш за това момче? Не е лошо — внезапно взима моя страна бабата.
— Няма да ме иска. А и бебето не е от него — издевателства внучката.
— Трябвало е да ми кажеш първо на мен. Да те научи баба на дяволия. Какво и как да му кажеш — внезапно се засмива възрастната жена. — Колко му е да излъжеш един млад глупчо?… Ще ме пратиш ли да изкарам кравата?
— Добре, бабо. Отиди да изкараш кравата и не бързай да се връщаш. А преди да се върнеш, почукай на вратата! — нарежда насмешливо Екатерина.
Жената се размотава още малко, но все пак излиза.
Сядам от другата страна на масата.
— Ще пиеш ли едно кафе? — пита делово Екатерина. С държанието си подсказва, че не очаква нещо кой-знае какво от предстоящия разговор.
— Да… Тъкмо, като станеш да го направиш, ще те огледам… Дискретно, разбира се, без да го забележиш…
Става, опъва роклята върху тялото си и подхвърля:
— Как е?
Наистина е започнала да се окръгля. Но това я прави още по-привлекателна. Работата е там, че аз харесвам бременните жени. Ако не ви звучи смешно или сбъркано, точно бременността предизвиква в мен едно сантиментално желание да направя нещо добро за приносителката на големия корем. Макар че… друг мъж вече се е погрижил за порастването му. Знам, че звучи странно. Особено на жените. Ала това е настройката ми… Понякога съм прекалено добродетелен, пази Боже. Но сега нямам желание да обяснявам тази странност.
— Добре е… — промърморвам одобрително.
— Може да го казваш по разни съображения, но положителният отговор радва. Пък и нарастването едва сега започва. Какво ли чудо ще съм след два-три месеца?… — Бърбори весело и непринудено. Слага на печката почернял от времето кафеник, а после отново сяда на стола си. — Таня ми каза, че когато те осветлила за положението, си започнал да остроумничиш.
— Може и така да е било?… — съгласявам се. — Може би, подсъзнателно съм се почувствал пренебрегнат?…
— Големи честолюбци сте това, мъжете — въздъхва присмехулно тя.
— Такива ни раждате вие, жените — опитвам се да внеса яснота.
— Такива ви правят бащите ви — държи да сложи капака Екатерина.
— Ще връщаме ли назад до Адам и Ева или да сменим темата?
— Да я сменим. Все пак те е позаболяло, нали? — поглежда ме с друго изражение. В това изражение определено липсва насмешливостта.
— Заболя ме. И още ме боли. Но няма да ти направя нито скандал, нито предложение. Печели конкурентът. Просто те записвам в графата „заздравяваща любов“.
— Много ли имена има в тази графа? — поглежда ме отново с насмешка тя.
— Само едно. Твоето. Но има други, в друга графа — „заздравяла любов“.
— Даже знам едно име от втората графа — продължава да се заяжда тя.
— Виж, има това-онова и във втората графа. Но не чак толкова много. Само на двайсет съм. Писането предстои. Кажи две думи за бъдещия. И как виждаш себе си край него?
— Новопроизведен лейтенант… Кажи му военен и не го обиждай повече… — ползва готовата формула тя.
— Съболезнования…
— Защо пък съболезнования? Да си офицерска жена невинаги е за оплакване — поглежда ме предизвикателно. — Спокоен живот в малък гарнизон, докато мъжът ти стане майор. После се устройвате в по-голям град. Ако е пробивен, може и до столицата да стигнете. Ти какво си мислиш? Че като завършиш университет, ще хванеш дядо Боже за шлифера?… Забравих да ти честитя приемането.