— Благодаря за честитото. А за шлиферът на дядо Боже още не съм разсъждавал. Сега това не е най-важното.
В коридора се дочуват бързи стъпки. Връхлита Таня.
— Мирише приятно на кафе. Чувствам се поканена. Здравей скъпи! — целува ме бегло, целува и Екатерина.
Екатерина я поглежда предупредително, а после заковава очи в моите.
— А кое е най-важното, моя заздравяваща любов?
— Кое е най-важното? — Не ми е лесно да отговоря, но не виждам смисъл и да го крия… — Когато Таня ме изпращаше последния път, ме попита — това между нас истинско ли е било?
— А истинско ли е било? — не сваля очи от моите Екатерина. Очи с цвят на кадифе. Тези очи могат да бъдат и показно безразлични. Как ме преметна есента, когато се запознавахме… В съзнанието ми зазвучава някаква мелодия. Гърлото ми се присвива още повече.
Поемам дълбоко дъх.
— За мен — да! За теб, не знам… Макар че, може би трябваше да те излъжа, че и за мен не е било…
— Лъжа по хуманни съображения? За да не ме раздвояваш? — тихо се усмихва тя.
— Да. А и нещата при нас не се подредиха по най-добрия начин още от самото начало. Това, че се запознахме на тъмно не ме притеснява. Но това, че се виждахме отвреме-навреме се оказа препъни-камък. С риск да ти се сторя безхарактерен, ще ти призная още нещо. Когато излязох от втория изпит, те видях с млад мъж, но ти не ме видя. Доста ме заболя… Изкарах един грип на крак…
— Видях те… Но се направих, че не те виждам. Два дни бях като оса. И изкарах грип като твоя. Отнесе го бъдещият… — Засмива се на някаква своя мисъл, която не споделя с мен. — И още нещо. Не сме се запознали на тъмно!
Таня стои край нас и ни гледа с поглед на детска учителка, която пасе обичани, глуповати дечица. Подсмихва се:
— Ромео и Жулиета марули да ядат. Вашата любовно трагедия е по-впечатляваща от тяхната… Още малко и ще се разрева… — Таниното покровителство е отношение на приятел, но нещо ми драска отвътре.
— Как така не сме се запознали на тъмно?
— На тъмно направихме тенекеджийския номер, изчукахме се — показно изгрубява Екатерина. — Но се запознахме на светло. Ще ти кажа едно име, за да се сетиш. Дани…
— Какво общо имаш ти с Дани?
Тя се смее. Гледа ме в очите и се смее.
— Ще ти припомня. Танцуваше с нея и я опипваше. Тя уж се сърдеше, но след като ти излезна, фуклата изфуча след теб… Няма да те разпитвам за по-нататък — какво се е случило между вас. Тази вечер, преди свалката ви, официално ни запознаха. Даже ми се стори, че ме огледа с някаква идея в погледа…
Гледам я умно. Много умно. Не ми остава нищо друго, освен да си призная:
— И аз имах съмнение, че съм виждал тия очи, ама… Но явно не ме лъжеш. А как подредихте нещата с Великия?
— Видях те няколко месеца след онази вечер. В края на зимата. Вече остриган. Бяхте дошли до площада в квартала, имаше някаква сватба. Гледах те и не можех да повярвам. Когато течеше свалката ви с Дани, караше и други момичета да се заглеждат в теб. А на площада беше като газен от парен валяк…
— Да те гази парен валяк невинаги е най-неприятното изживяване — не навлизам в подробности. — И какво си говорихте с Великия по мой адрес?
— Обясни ми, че имаш неприятности. След време, отново стана въпрос за теб. И аз пътувах в тъмното с кола, после се качих на някакъв прозорец. Едни грижливи ръце ме поеха. Би трябвало да ти звучи познато като сюжет…
— Събудил съм в теб инстинкт за закрила?
— Не! Просто поисках да бъда на мястото на Дани. Не ти изглежда противоестествено, нали?
В стаята влиза и бабата. С нея влиза и миризмата на пот, животни и мляко. Вече сме в пълен състав.
— Говорите ли си? Здрасти, Таня — поздравява свойски тя и отива до печката.
— Не ти изглежда противоестествено, нали? — продължава да ме гледа в очите Екатерина.
Гледам я и аз. Очи с цвят на кадифе. Вече се научих как се издържа на сиви, тежки погледи. Но нежността на тези очи предизвиква непрекъснат спазъм в гърлото ми. Да видим, кой ще сведе поглед пръв. Ежим се, като мартенски котки на покрив. Но поне не си фучим като тях.
— За мен не е естествено. Ако съм тръгнал към една жена, ако я подкарам към леглото, не ме интересува как би се чувствал в това легло с нея някой-си. Искам аз да изживея тръпката. С моето тяло, с моята душа. Не ме интересува какво си изживяла и какво ще изживяваш оттук-нататък с лейтенанта. За мен е важно какво съм изживял аз с теб. Наречи го мъжки егоизъм, ако искаш…