Прибрах се в къщи измокрена, окаля на и капнала от умора. Но на следната вечер излязох пак така и този път преживях едно малко приключение, което можеше да ми струва скъпо.
Както стоях близо до вратата на една кръчма, пристигна един джентълмен на кон и пред вратата скочи от седлото. Понеже искаше да влезе в кръчмата, той повика един от келнерите да държи коня му. Но после се застоя в кръчмата доста длъжко, а келнерът чу как господарят му го вика и си каза, че кръчмарят може да се разсърди. Затова, щом ме видя, че стоя наблизо, извика ме:
— На — рече ми той, — дръж тоя кон, докато вляза вътре. Ако в това време джентълменът излезе, ще ти даде нещичко.
— Добре — казах аз, хванах юздите на коня и преспокойно го отведох при хазайката си.
Това би било добра плячка за хора, които разбираха от тая работа; но едва ли е имало друг нещастен крадец в такова неведение какво да стори с откраднатото. Като се прибрах в къщи, хазайката ми се слиса и нито тя, нито аз знаехме какво да правим с животното. Да го дадем в някой обор, не можехме, защото собственикът сигурно щеше да даде обявление във вестника с описание на коня, така че после нямаше да посмеем да идем да си го приберем.
Единственият изход от тая моя злополучна авантюра беше да ида и да оставя коня пред някоя странноприемница, като изпратя по някое момче бележка до кръчмата, че изчезналият кон на джентълмена е оставен в еди-коя си странноприемница, та да иде да си го прибере. Бедната жена, която го пазила и разхождала по улицата, не могла да го удържи и върне обратно и затова го оставила там. Бихме могли впрочем и да изчакаме, докато собственикът му дадеше обявление и предложеше награда. Но не ни се щеше да рискуваме да ходим за наградата. И тъй, това почти не беше кражба — почти нямахме загуба, но нямахме и никаква печалба.
Вече ми беше омръзнало да излизам преоблечена като просякиня. Не само че не ми отиваше, ами на това отгоре ми се струваше и като зловещо предзнаменование.
Докато ходех така предрешена, попаднах на една ужасна шайка — с по-лоши типове никога не бях влизала във връзка — и видях някои от техните похвати. Те бяха фалшификатори на пари и ми направиха много изгодни предложения, що се касае до печалбата. Но ролята, която искаха да ми възложат, беше крайно опасна — самата работа на калъпа. В случай че ме заловяха с калъпа, чакаше ме сигурна смърт, и то смърт на кладата, щяха да ме изгорят жива. Така че, макар по външен вид да бях само обикновена просякиня, а те ми предлагаха планини от злато и сребро, за да се съглася, от тая работа не излезе нищо. Вярно е, че ако бях наистина просякиня или тъй отчаяна, както бях в миналото, може би щях да се заловя, защото този, който не вижда никакъв изход, не се страхува от смъртта. Но сега положението ми не беше такова или поне не се налагаше да се излагам на такива опасности; пък и самата мисъл да бъдеш изгорена на клада ме ужасяваше, смразяваше кръвта ми и ме докарваше до такова униние, че не можех и да помисля за това нещо, без да се разтреперя.
Това сложи край и на преобличането ми като просякиня, защото макар предложението им да не ми допадна, аз не им го казах, а се престорих, че го приемам и обещах да се срещнем пак. Но не посмях да ги видя вече, защото ако бях се явила при тях и им откажех, дори ако свържех отказа си с най-убедителни уверения, че ще запазя тайната им, те сигурно щяха да се опитат да ме убият, за да им е „чиста работата“ и да бъдат спокойни, както казват те.
Подправянето на пари и конекрадството не бяха за мене и лесно можех да взема решение да не се занимавам повече с тях. Моят занаят ми се струваше съвсем различен и въпреки че и при него имаше доста опасности, все пак го намирах по-подходящ за себе си, защото с него преобладаваше хитростта и имаше повече изгледи човек да се измъкне, ако се случи нещо непредвидено.
По същото време получих и няколко предложения да вляза в шайка за кражби с взлом. Но и това ми се видя толкова рисковано, колкото и фалшифицирането на пари.
Предложих да помагам на двамина мъже и една жена, чийто занаят бе да се вмъкват по къщите с помощта на хитри трикове. Бих участвувала с охота, но те бяха вече трима и не искаха да се разделят, а пък аз не исках да имам толкова много съучастници. Ето защо не се присъединих към тях, а те още при следния си опит платиха скъпо.
Най-сетне се запознах с една жена, за чиито успешни приключения край реката често ми бяха разправяли. Сближих се с нея и работата ни тръгна много добре. Един ден отидохме при някакви холандци в Сейнт Катрин, уж за да купим стоки, стоварени тайно на брега. Два или три пъти ходихме в един дом, където видяхме доста голямо количество забранени стоки, и съдружничката ми веднъж задигна три парчета черна холандска коприна, от която изкарахме добри пари и аз получих дела си; но колкото пъти отидох сама, не ми падна удобен случай да сторя нещо, така че изоставих тая работа; бях ходила там толкова често, че почнаха да се съмняват в мен.