Щом стигнах до това положение, предложих на джентълмена всичкото злато, защото то си беше негово. Казах му да играе вече за своя сметка и заявих, че уж не съм разбирала добре тази игра. Той се разсмя и каза, че щом като ми вървяло, нямало никакво значение дали разбирам играта, или не. Но че не бивало да напускам.
Във всеки случай той си прибра петнайсетте гини, които ми беше дал отначало, и ме помоли да играя с остатъка. Поисках да му покажа точно колко съм спечелила, но той рече:
— Не, не, недейте да ги броите. Уверен съм, че вие сте много почтена, а който брои парите, не му върви.
И така, продължих да играя.
Разбирах играта много добре, макар и да се преструвах, че не я знам, и играех предпазливо, така че в скута ми винаги имаше добър запас и оттам аз прехвърлях от време на време по нещо в джобовете си. Но го вършех много внимателно и само тогава, когато бях сигурна, че той не ме наблюдава.
Доста време играх и много ми провървя за негова сметка. Но последния път, когато чашата беше в мене, те заложиха много и аз трябваше смело да рискувам всичко. Държах чашата, докато спечелих близо осемдесет гини, при последното хвърляне обаче изгубих почти половината от тях. Ето защо, уплашена да не изгубя всичко, станах и казах на джентълмена:
— Моля ви, господине, елате и поемете вече играта за ваша сметка. Мисля, че доста добре играх заради вас.
На него му се искаше да продължа още, но ставаше вече късно и помолих да ме извинят. Когато му предавах парите, казах, че сега вече се надявам да ми позволи да ги преброя, защото искам да видя колко е спечелил и колко ми е вървяло за негова сметка. Като ги преброих, излязоха шестдесет и три гини.
— Ех — рекох тогава, — ако не беше онова злощастно хвърляне, щях да ви спечеля сто гини.
И понечих да му дам всичките пари. Но той отказваше да ги приеме, докато аз не пъхна ръка в купчината и не си взема от тях. Отказах и твърдо държах на това, че няма да взема сама. Ако искаше подобно нещо, трябваше да го направи самият той.
Като ни видяха да спорим, другите джентълмени извикаха:
— Дай й ги всичките!
Но аз в никакъв случай не исках да приема. Тогава едни от тях се обади:
— Дявол да го вземе, Джек, раздели ги поравно с нея. Нима не знаеш, че с дамите винаги трябва да бъдеш на равни начала.
Така, казано накратко, той раздели печалбата с мен и аз прибрах тридесет гини, освен ония четиридесет и три, които бях задигнала скришом, за което впрочем съжалявах, след като той се показа толкова щедър.
Тъй занесох у дома седемдесет и три гини и ги показах на хазайката си, за да види колко ми върви на комар. Тя обаче ме посъветва да не рискувам втори път, аз послушах съвета й и никога вече не стъпих там. Защото знаех ме по-зле от нея, че пипне ли ме веднъж крастата на комара, скоро щях да изгубя не само тия пари, а и всичко, което бях скътала.
Щастието ми се беше усмихнало, до такава степен и бях спестила толкова (а също и хазайката ми, защото тя винаги получаваше своя дял), че старата дама наистина се залови да ме увещава да напуснем бранша, докато сме още добре, и да се задоволим с това, което бяхме успели да съберем; но не знам каква орис ме ръководеше, защото сега пък аз на свой ред проявявах такова нежелание да скъсам със занаята, каквото проявяваше пора но тя, когато й го предлагах. Тъй в един злощастен час ние изоставихме засега мисълта за това и, с една дума казано, аз закоравях още повече и станах още по-дръзка от когато и да било, а пожънатите от мен успехи направиха името ми по-прочуто от името на който и да било крадец.
Понякога си позволявах да изиграя повторно един и същ номер, нещо недопустимо в практиката, но при все това ми вървеше. Обикновено обаче при всяко ново излизане сменях тактиката и съумявах да променя външния си вид.
Сега беше годишното време на бурите и повечето благородници бяха напуснали града. Търнбридж, Епсом и други такива места бяха претъпкани с народ, в Лондон обаче имаше твърде малко хора и това се почувствува и в нашия занаят като във всички други. Ето защо към края на годината се сдружих с една шайка, която всяка година отиваше обикновено на панаира в Стауърбридж, и оттам на панаира в Бери, Софък.
Очаквахме, че ще свършим там добра работа, но когато отидох и видях как вървеше, скоро се отчаях, защото, като се изключи тършуването по хорските джобове, почти нямаше работа, която да си струва труда. А пък дори и да паднеше плячка, никак не беше лесно да й се намери прекупвач. Липсваше голямото разнообразие в работата ни, с което бяхме привикнали в Лондон. Всичко, което успях да изкарам през време на цялото пътешествие, беше един златен часовник от панаира в Бери и малко хасе в Кембридж, което ми създаде благовиден предлог да напусна тоя град. Това беше стар номер и си казах, че навярно ще мине през провинциалния търговец, макар че в Лондон вече не минаваше.