Закупих в един магазин за платове — не на панаира, а от Кембридж — фино холандско хасе и други някои неща, така че сметката излезе общо около седем лири; сетне замолих търговеца да ми изпрати покупките в еди-коя си странноприемница, гдето се бях настанила същата сутрин, уж за да пренощувам.
Наредих на търговеца да ми прати стоките в този и този час в странноприемницата и му казах, че ще платя там. В определения час той изпрати стоките, но аз бях оставила при вратата на стаята си една жена от шайката и когато прислужничката в странноприемницата доведе до вратата младия чирак, тя му каза, че господарката й спи, но че той може да остави нещата и да се обади след около час; аз ще съм вече будна и ще получи парите си. Той с готовност остави пакета и си тръгна. След около половин час аз и съучастничката ми се измъкнахме и още същата вечер наех кон и един човек, който да язди пред мене, и отпътувах за Нюмаркит, отгдето продължих пътя си за Сейнт-Едмънд Бери с дилижанса, тъй като имаше още свободни места. Там, както вече ви казах, не можах да свърша много работа. Само в един малък провинциален театър успях да задигна златен часовник от корсажа на една дама, която бе не само прекалено весела, а и малко пийнала, което доста улесни работата ми.
С тая дребна плячка потеглих за Ипсуич, а оттам — за Харуич, където се настаних в една странноприемница, уж току-що съм пристигнала от Холандия. Не се съмнявах, че ще успея да задигна нещо от чужденците, които слизаха там на брега. За съжаление обаче видях, че общо взето, те не носеха нищо ценно освен може би съдържанието на куфарите и на холандските кошове, които винаги бяха пазени от лакеи. Тъй или иначе, все пак една вечер ми се удаде да задигна един от тия куфари от стаята на неговия собственик, тъй като лакеят спеше като заклан на леглото и както предполагам, бе много пиян.
Моята стая беше в съседство с тая на холандеца и след като довлякох с големи мъки тежкия куфар от неговата спалня в моята, излязох на улицата да видя дали няма да намеря някаква възможност да го измъкна вън от странноприемницата. Доста се въртях, но не можах да открия никаква възможност нито да изнеса навън куфара, нито да измъкна нещата, които се намираха в него. Градът беше малък и нямах в него никакви познати. Ето защо тръгнах да се връщам с твърдото решение да върна куфара там, отгдето го бях взела. Тъкмо в този миг обаче чух, че някакъв човек вика на едни хора да побързат, защото корабът тръгнал, инак щял да изпусне прилива. Запитах го:
— Какъв е корабът, на който работиш, приятелю?
— Гемията от Ипсуич, госпожо — отвърна ми той.
— Кога потегля? — питам аз.
— Веднага, госпожо — казва. — А вие там ли искате да отидете?
— Да — отговарям, — стига да можете да ме почакате, докато си взема багажа.
— Къде е багажът ви, госпожо? — пита той.
— В еди-коя си странноприемница — казвам.
— Добре, госпожо — казва много учтиво човекът. — Аз ще дойда с вас и ще ви го пренеса.
— Тръгвай тогава — рекох и го поведох със себе си. Хората от странноприемницата се суетяха, тъй като тъкмо бяха пристигнали товарният кораб от Холандия и два дилижанса с пътници от Лондон за друг един кораб, който заминаваше за Холандия. На тия дилижанси пък щяха утре да се качат току-що слезлите на брега пътници. И сред тая залисия аз отидох при тезгяха и платих сметката си, като казах на ханджийката, че продължавам пътя по море с една гемия.
Тия гемии са големи кораби, отлично приспособени да пренасят пътници от Харуич до Лондон, и макар че ги наричат гемии, като малките лодки по Темза, те побират двадесет пътници и десет-петнадесет тона стока, и издържат на море. Бях разбрала всичко това предишната вечер, когато се осведомявах за различните начини да се стигне до Лондон.
Ханджийката се държа много учтиво, прибра парите, които й дадох за престоя си, но в това време я извикаха, тъй като цялата странноприемница беше обърната с главата надолу. Ето защо аз я оставих, заведох момъка в стаята си, дадох му куфара, който по-скоро приличаше на сандък, след като го увих в една стара престилка, и той се запъти с него право към гемията си. Последвах го и никой нищичко не ни запита. Колкото до пияния холандски лакей, той продължаваше да спи, а господарят му в това време вечеряше долу с други чужденци и всички бяха много весели.