И тъй благополучно офейках към Ипсуич, а понеже тръгнах късно вечерта, едничкото, което стопаните на странноприемницата знаеха за мен, беше, че съм тръгнала за Лондон с харуичката гемия, както бях казала на съдържателката.
В Ипсуич обаче ме измъчиха митническите чиновници, които спряха сандъка ми, както вече го нарекох, и искаха да го отворят и претърсват. Казах им, че нямам нищо против да го претърсят, но че ключът е останал в съпруга ми, а пък той не е пристигнал още от Харуич. Казах така, та да не им се види чудно, ако при претърсването открият неща, подходящи по-скоро за мъж, отколкото за жена. И понеже те настояха да отворят сандъка, съгласих се да го разбият, тоест да махнат ключалката, което не беше трудно.
Не намериха нищо интересно за тях, защото сандъкът бе претърсван вече веднъж. Но затова пък намериха редица неща, които извикаха задоволство в мен, като например цяла купчина френски пистоли19 и малко холандски дукати или немски талери, а останалият багаж се състоеше главно от две перуки, долни дрехи, бръсначи, сапуни, парфюми и други неща, необходими за един джентълмен. Всичко това мина за собственост на мъжа ми и тъй се оправих.
Беше още много рано сутринта, не се бе развиделило дори и аз не знаех накъде да тръгна, защото не се съмнявах, че на сутринта ще се втурнат да ме преследват, и се страхувах да не би да ме заловят заедно с нещата. Ето защо реших да взема нови мерки. Съвсем открито отидох със сандъка си в една от градските странноприемници и изпразних съдържанието му. Разбира се, дъските му хич не ме интересуваха, във всеки случай дадох го на стопанката на странноприемницата със заръка да го прибере и пази, докато мина пак да го взема. Сетне излязох на улицата.
След като се бях отдалечила доста от странноприемницата, запознах се с една старица, която тъкмо бе излязла пред вратата на дома си, спрях се на приказка с нея и я разпитах за куп неща, които никак не ме интересуваха. Но от разговора си с нея разбрах разположението на града и че се намирах на улицата, която отиваше към Хедли, но че еди-коя си улица водела към брега, еди-коя си — към центъра на града и най-сетне еди-коя си улица водела към Колчестър, следователно пътят за Лондон беше оттам.
Скоро се сбогувах със старицата, защото всъщност единственото нещо, което исках да науча от нея, беше пътят за Лондон и се отправих нататък колкото може по-бързо. Не че възнамерявах да ходя пеш до Лондон или до Колчестър, а просто исках да се измъкна по възможност незабелязано от Ипсуич.
Повървях тъй около две-три мили, когато съгледах един селянин, зает с някаква полска работа — не можах да разбера точно с каква. И него също тъй запитах за куп неща, които нямаха нищо общо с целта, накрая обаче му казах, че съм тръгнала за Лондон, но че дилижансът е бил препълнен и не съм могла да си намеря място. Сетне го запитах не би ли могъл да ми каже откъде да наема кон, който да може да носи двама души, и един честен човек, за да язди на коня пред мен до Колчестър, така че там да си потърся пак място в дилижансите.
Честният глупчо ме погледна сериозно и близо половин минута не каза нищо. Сетне, като се почеса по тила, рече:
— Значи, казвате, кон и да носи двама души до Колчестър? Но, разбира се, госпожо, щом сте загазила тъй, срещу пари можете да получите достатъчно коне.
— То се знае, приятелю — рекох му аз, — мога да ви уверя, че не съм се надявала това да стане без пари.
— Е добре тогава, госпожо — каза той. — Колко сте готова да дадете?
— Не, приятелю — отвръщам му аз. — Аз не съм тукашна и не зная какви са цените в тоя край. Но ако ми намерите кон, тогава наемете го колкото се може по-евтино, а пък аз ще ви дам нещичко за положения труд.
— Ето, това се казва честен пазарлък — рече селянинът.
„Нямаше да ти се стори чак толкова честен, ако знаеше всичко“ — рекох си аз.
— Е хубаво, госпожо — каза той. — Аз имам един кон, който може да носи двама, и нямам нищо против да дойда с вас, стига да сте съгласна.
— Ще дойдете ли? — казвам аз. — Добре, вярвам ви, че сте честен човек. Ако дойдете, ще бъда щастлива и ще ви възнаградя добре.
— Но, разбира се, госпожо — каза той, — пък и аз няма да ви искам неразумна цена. Ако трябва да ви закарам до Колчестър, това ще ви струва пет шилинга за мен и за коня, защото едва ли ще успея да се върна обратно още тази нощ.
Накратко казано, наех порядъчния селянин и коня му. Но когато стигнахме до един град (не си спомням името, но беше на река), престорих се, че ми е много лошо, и му казах, че тази нощ не ще мога да продължа пътя си, но ако ме почака, тъй като съм чужденка в тоя край, няма да се скъпя да заплатя и за него, и за коня му.