Сторих така, защото знаех, че холандският джентълмен и слугите му ще пътуват през този ден с дилижанс или на коне и не можех да бъда сигурна дали пияният лакей, или пък някой друг от тях, който ме беше виждал в Харуич, няма да ме познае. Ето защо си казах, че един престой ще оправи работата.
Прекарахме цялата нощ там, а на следната сутрин не потеглихме много рано, така че едва към десет часа пристигнах в Колчестър. Наистина голямо удоволствие бе за мен да видя отново града, гдето бях прекарала толкова щастливи дни. Почнах да разпитвам за добрите стари приятели, които бях имала някога там, но почти нищо не успях да открия — всички или бяха мъртви или се бяха преместили другаде. Младите госпожици, които познавах тогава, до една се бяха омъжили или преместили в Лондон, Мъртви бяха и старият джентълмен, и старата лейди — моите първи благодетели. Най-много се развълнувах обаче, когато научих, че младият джентълмен — моят пръв любовник, а сетне мой девер — е умрял. Оставил бе двама сина, вече възрастни мъже, но и те се бяха преселили в Лондон.
Тук освободих моя селянин и останах инкогнито в Колчестър три или четири дни, а сетне продължих пътуването си с кола, тъй като не исках да рискувам да ме видят в хауричките дилижанси. Всъщност чак толкова предпазливост не беше необходима, защото от Харуич можеше да ме познае единствено съдържателката на странноприемницата. Пък и едва ли щеше да ме познае и тя, като се има пред вид колко бързаше тогава и че ме беше видяла само веднъж, и то при светлината на свещ.
Завърнах се в Лондон и при все че по една случайност последното приключение ми беше помогнало да донеса нещо по-значително, не изпитвах вече никаква склонност към странствуванията из провинцията. Не бих рискувала вече да напусна Лондон дори ако продължах „занаята“ до края на живота си.
Разказах на хазайката за странствуванията си. Престоят ми в Харуич й допадна особено много и докато разговаряхме, тя отбеляза, че тъй като крадецът е същество, което зорко следи хорските грешки, за да извлича от тях облаги за себе си, то всеки, който си отваря хубаво очите и не го мързи, винаги ще намери удобен случай. Ето защо тя смяташе, че където и да ида, с моята изключителна опитност в занаята винаги ще набарам нещо.
От друга страна, ако се разгледа правилно всеки епизод от моята история, смятам, че той би се оказал полезен за честните хора. Ще ги научи да избягват подобни изненади и да си отварят очите, когато имат работа с каквито и да било непознати, защото те твърде често поставят на пътя им клопки. Впрочем предоставям на самия читател да извлече поуката от цялата ми история, защото не ме бива да проповядвам. Нека житейският опит на едно напълно покварено, жалко същество се превърне за читателя в източник на полезни предупреждения.
Преминавам сега към друга част от живота си. След като се завърнах, закоравяла от множеството извършени престъпления и от несравнимия си успех, аз, както вече споменах, изобщо не мислех да изоставя моя занаят, при все че, ако съдех по примера на другите престъпници, подобен живот неминуемо щеше да завърши сред нищета и страдания.
Беше в деня след Коледа и вече се свечеряваше, когато, за да завърша дългия низ от престъпления, излязох из града да видя няма ли да ми падне някой сгоден случай. И минавайки покрай един бижутериен магазин на Фостърлейн, зърнах наистина съблазнителна примамка, на която никой от моя бранш не би устоял; защото в магазина нямаше никой, а на витрината и край столчето на бижутера, който, изглежда, обикновено работеше в единия ъгъл на магазина си, бяха оставени множество съдове и други сребърни вещи.
Смело влязох и тъкмо се готвех да протегна ръка към една сребърна купа — а сигурно щях да го сторя и да отмъкна среброто, защото хората от магазина ги нямаше никакви, — когато някакъв прекалено услужлив момък от насрещната къща, виждайки, че влизам и че в магазина няма никой, се втурна тичешком през улицата и без да ме пита нито каква съм, нито коя съм, се нахвърли върху мен и почна да вика собствениците.
Не бях пипнала още нищо в магазина, а щом забелязах, че някой тича насам, бях успяла да запазя присъствие на духа поне дотолкова, че тропнах много силно на пода с тока на обувката си и тъкмо извиках, когато момъкът ме улови.
Аз обаче и сега както винаги проявих най-голяма смелост тъкмо когато ме заплашваше най-сериозна опасност. Сопнах му се, че съм влязла да купя половин дузина сребърни лъжици. За мое щастие оказа се, че това е бижутериен магазин, в който не само продаваха сребърни прибори, а и изработваха такива за други магазини.