Усмихнах се на негова милост, че в такъв случай дължа част от неговата благосклонност на парите си, но се надявам, че и присъдата, издадена от него преди това, не е била лишена от основание.
Той се съгласи, че е точно така, но това затвърдило напълно убеждението му и сега той не се съмнява, че са ме набедили несправедливо. Тъй се отървах, макар да бях стигнала вече на самия край на пропастта.
Но само три дни след това, без да стана поне малко по-предпазлива от преживяната опасност и продължавайки дългогодишния си занаят, аз дръзнах да вляза в една къща, вратата на която намерих отворена, и напълно уверена, че никой не ме е видял, задигнах оттам две парчета коприна на цветя, наричана брокатна коприна, която е много скъпа. Това не бе нито галантериен магазин, нито склад на търговец на платове, а изглеждаше като частен дом, собственост на човек, който снабдява галантерийните търговци направо от тъкачните работилници — нещо като комисионер или агент.
Но нека приключа по-скоро тая печална история. Тъкмо когато се измъквах през вратата, връхлетяха върху ми две момичета, които, щом ме видяха, се развикаха и едното от тях ме блъсна обратно в стаята, а другото затръшна вратата пред носа ми. Опитах се да ги усмиря със сладки приказки, но за такива нямаше място; едва ли две фурия биха могли да се разярят повече. Те късаха дрехите ми, заканваха се и крещяха, сякаш искаха да ме убият. След тях пристигна стопанката на дома, а накрая и стопанинът и всички ме заобсипваха с оскърбления.
Почнах много учтиво да се моля на стопанина, казах му, че вратата е била отворена и нещата са ме изкушили, че съм бедна и нещастна, а мнозина нямат сили да устояват на бедността и със сълзи на очи го молех да се смили над мен. Стопанката се трогна, съжали ме и беше склонна да ме пуснат. Тя почти бе убедила мъжа си, когато ония безсрамни момичета, без някой да ги е изпратил, доведоха стражар. Тогава стопанинът каза, че не можел да върне работата назад и аз трябвало да се явя пред съдията. На жена си отговори, че ако ме пуснел сега, сам щял да си има неприятности.
Като видях полицая, вцепених се и ми се струваше, че ще потъна в земята. Прималя ми и хората около мен наистина помислиха, че ще умра. Тогава жената отново се застъпи за мен и замоли мъжа си, тъй като не са загубили нищо, да ме пусне да си вървя. Аз му предложих да платя двете парчета плат, колкото и да струват, макар да не ги бях взела, и добавих, че щом като стоките са си у него и наистина няма никаква загуба, би било жестоко да ме преследва до смърт и да пролее кръвта ми само заради опита да ги присвоя. Освен това обърнах внимание на полицая, че не съм разбивала никаква врата, нито пък съм изнесла нещо. Същото повторих в моя защита и пред съдията — че нито съм влязла с взлом, нито съм изнесла нещо. И съдията бе склонен да ме пусне, по първата от ония две злобни оси — онази, която ми попречи да изляза, се закле, че тъкмо съм се измъквала със стоките, но тя ме била спряла и въз основа на нейните показания съдията заповяда да ме арестуват и ме отмъкнаха в ужасната тъмница Нюгейт.
Кръвта ми се смръзва само като спомена името й — там бяха затворени толкова много от моите приятели, преди да отидат на злокобната бесилка; там тъй страшно бе страдала майка ми; там се бях появила на света аз и там не можех да очаквам спасение, а само позорна смърт. Тъмницата, която толкова дълго време ме беше очаквала и която толкова дълго бях успяла да избягна благодарение на голямото си изкуство и на късмета си.
Сега вече наистина бях изпаднала в тежко положение. Невъзможно е да опиша какъв ужас ме обзе, когато за пръв път ме замъкнаха там и когато зърнах със собствените си очи всички страхотни на това зловещо място: не виждах никакво спасение и мислех единствено за това, че ще напусна тоя свят, и то най-позорно; адският шум, писъците, ругатните и крясъците, вонята и мръсотията, както и всички ужасни и съкрушителни неща, които видях тук, се струпваха сякаш накуп и превръщаха мястото в олицетворение на самия ад или на преддверие към него.
Сега вече се укорявах, загдето не бях обърнала внимание на множеството предупреждения, отправени ми, както вече споменах, от моя собствен разум, от съзнанието за доброто ми положение и от множеството опасности, от които се бях отскубнала. Всички те ми бяха напомняли да напусна занаята, докато съм още добре, аз обаче бях упорствувала и бях забравила всякакъв страх. Струваше ми се, че самата ми съдба ме бе тласнала към тоя злощастен ден, за да изкупя сега с бесилката всичките си престъпления; че сега трябва да платя на правосъдието с кръвта си и едновременно трябва да приключа и живота, и злодеянията си. Всички тия мисли се рояха в ума ми и помогнаха на меланхолията и отчаянието да ме завладеят изцяло.