Тогава се разкаях най-искрено за моя предишен живот, ала разкаянието не ми донесе нито удовлетворение, нито спокойствие — не, никак, ни най-мъничко. Защото в себе си съзнавах, че това разкаяние идва, след като ми бяха отнети възможностите да продължа да греша. Изглежда, скърбях не заради това, че бях извършила престъпления, нито заради това, че те представляваха оскърбление на бога и на моите ближни. Скърбях, защото сега трябваше да бъда наказана. „Разкайвам се — мислех си аз — не защото съм съгрешила, а защото ми предстои да страдам.“ И това ми отнемаше всякаква утеха от разкаянието.
Няколко дни и пощи, след като попаднах в това отвратително място, не можах изобщо да спя и от време на време ми се струваше, че бих била щастлива да умра там, макар че не гледах на смъртта, тъй както следва да се гледа на нея. Нищо не можеше да бъде по-ужасно за мен от това място; нищо не ми бе по-омразно от хората сред които попаднах. О! Където и другаде на света да ме пратеха, само не в Нюгейт, щях да се смятам за щастлива!
И после как ликуваха при затварянето ми закоравелите нещастници, които бяха попаднали там преди мен!
— Ха! — викаха те. — Госпожа Фландърс най-сетне пристигнала в Нюгейт! Как тъй, госпожа Мери, госпожа Моли и накрая вече госпожа Мол Фландърс?
Смятали, както ми казваха, че сам дяволът ми помагал, та съм царувала толкова дълго. Много години вече ме очаквали и ето че най-сетне съм дошла.
После ме взеха на подбив, приветствуваха ме с добре дошла, пожелаха ми радост, веселие и смелост и да не падам духом; може би положението не било чак толкова лошо, колкото съм си го представила, и все такива неща. А след това поискаха ракия и пиха за мое здраве, но пишеха всичко на моя сметка, защото, както казваха, аз тъкмо съм била дошла в „колегията“ и сигурно съм имала в джоба си пари, а пък те нямали.
Запитах една жена от тая тайфа колко време е там.
— Четири месеца — отговори ми тя.
Запитах я тогава как й се е сторило това място, когато за пръв път се е озовала в него.
— Точно както сега на теб — рече тя. — Ужасно и страшно.
Сторило й се, че е попаднала в ада.
— Тъй ми се струва и досега — додаде тя, — но за мен то стана вече нещо естествено и не се тревожа.
— Предполагам — рекох тогава, — че последиците за теб не са опасни.
— Не — каза тя, — грешиш, защото аз съм вече осъдена на смърт, само че се изкарах бременна, а пък чакам дете толкова, колкото и съдията, които разглежда делото ми, и на следната сесия сигурно ще ме „уволнят“.
Това „уволняване“ всъщност означава влизане в сила на първоначалната присъда, когато някоя жена е получила отсрочка поради бременност, но се окаже, че не чака дете или пък че се е освободила вече от бременност.
— Е добре — рекох аз, — а все тъй спокойна ли си?
— Да — отговори ми тя, — щом не мога да се отърва, какъв смисъл има тогава да скърбя? Като ме обесят, с мен ще се свърши.
Тя затанцува и се отдалечи с танцови стъпки, като пееше следния образец на нюгейтското остроумие:
Ако се залюлея на въжето, ще чуя на камбанката20 гласчето.
И ще бъде краят туй на бедничката Джеки.
Споменавам всичко това, защото наистина си заслужава всеки затворник, който отсега нататък изпадне в същата беда и се озове в това страхотно място, наречено Нюгейт, да разбере как времето, нуждата и общуването с тамошните клетници те карат да привикнеш с мястото; как в края на краищата се примиряваш с онова, което отначало ти се е струвало най-страшно и ужасно на тоя свят, и как сред това нещастие ставаш пак тъй безразсъдно радостен и весел, какъвто си бил, преди да попаднеш там.
Не мога да твърдя, както някои, че дяволът не бил толкова черен, колкото го рисуват. Защото наистина няма краски, които са в състояние да изобразят напълно това място. Никой, който не е страдал в него, не може да си го представи в истинския му вид. Но как адът може постепенно да се превърне в нещо тъй естествено, и то не само поносимо, а дори приятно — това е загадка, необяснима за всеки, който не я е изпитал сам, както се случи с мен.
Още същата вечер, когато бях затворена в Нюгейт, изпратих вест на старата си хазайка, която, можете да бъдете сигурни, се изплашила здравата и спала почти толкова зле извън Нюгейт, колкото аз в него.
На следната сутрин тя дойде да ме види. Стори всичко, което беше по силите й, за да ме успокои, но видя, че е безполезно. Вярно беше във всеки случай казаното от нея: че да се превиеш под товара, значи да го увеличиш.